четвъртък, 30 юли 2015 г.

Яж, пътувай и обичай


Тази година изпуснахме люляците. Пътувахме много още от януари. Видяхме морето зимно, правихме си снежен пикник от другата страна на Витоша, ядохме тайландско къри на моста на Кольо Фичето, опънахме палатки в Родопите, а веднъж пристигнахме на Камен бряг в 3 през нощта, за да снимаме божурите. Брахме макове край Созопол, заснехме миграцията на щъркелите, правихме си скара на пътя край Пловдив, но изпуснахме люляците. Бяхме планирали голямо снимане на люляците край Асенова крепост, но времето не стигна, а градският живот ревниво ни омота в мрежите си и люляците прецъфтяха.

Знам, че догодина пак ще цъфтят и въпреки това ми се струва загуба. Горе-долу по същото време попаднах на снимки на котката-бебе Лора. Бездомница с най-тъжните очи на света, която си търсеше стопани и обич. Харесвам всички животни, но никога, ама никога не съм искала да имам котка вкъщи. Англичаните казват, че или си dog person, или си cat person. Аз съм dog person отвсякъде, но ето че малката Лора ме опроверга. Свалих снимката й в телефона си и заспивах с нея всяка вечер. Бях се влюбила, но не посмях да направя стъпка към нея. Вярвах, че решението, ако такова дойде, ще ме намери в подходящия момент и ще бъде лишено от всякакви съмнения. В същото време имах подкрепа, защото моите момчета много я искаха. Докато чаках да ме озари смелостта да взема Лора, тя беше взета от други хора. Когато видях снимката на щастливите осиновители, които прегръщаха моята Лора, ми стана мъчно. Не за животното, то вече беше в грижовни ръце. За това колко лесно изпускаме хубавото. Колко малко ни трябва да се разминем с нещо наше, с нещо, което ще внесе любов и смисъл в живота ни.

Лора (снимка Animal Hope Варна)

Малко след това се роди блогът Eat, Travel, Loove. Мястото, на което няма да пропускаме да събираме нашите вкусни пътувания. Снимка по снимка и дума по дума. Решихме първата публикация да бъде от последното ни пътуване до долината на розите – едно пътуване, което за щастие не пропуснахме, а бяхме на косъм... Тръгнахме по никое време в неделя с леко отегчено дете и кола, натоварена до козирката с такъми. Така наричам всички онези мои любими неща, които правят от едно пътуване незабравима картинка – щайги, куфари, кошници, възглавници, дори един дървен стол, стари стъклени кани, покривки във всякакви размери и десени, купички, чинийки, поставки и един безброй наглед непотребни вещи. Ама как да знаеш къде отиваш, какъв букет ще си набереш и дали няма на този букет да му е най-удобно примерно в захарницата, а не в някоя скучна ваза...


Както и да е. След Пловдив полетата с рози започнаха да се показват като картички край пътя. Тук-таме изскочиха и няколко картини, излезли като изпод четката на италиански живописец, с красиви бали сено, поляти обилно от лъчите на южното старопланинско слънце. Планината се беше изпънала мързеливо на припек, а плаващия в розов унес въздух се събуждаше само от полета на някой щъркел или ято лястовици. Близо до Карлово спряхме край пътя да си наберем рози. Детето, което често казва, че пътува с две деца в тела на възрастни, започна да ни се кара: „Не берете розите! Не берете розите!“ А ние: „Не, бе, само ще ги снимаме.“ Ароматът беше толкова магьоснически, че просто не можахме да си тръгнем от това място.


Половин час по-късно старият куфар на баба и половината такъми бяха разтоварени и се рееха в розов цвят. Случайно (а може би не) мъфините ни бяха приготвени с розова вода. Менюто беше семпло, защото наистина тръгнахме спонтанно. Бях направила смути от ягоди, банани и чия – най-лесният начин да накараш едно дете да консумира няколко полезни неща едновременно. Предната вечер бях омесила телешка кайма, като за първи път я подправих със счукани семена от резене. Макар другото име на резенето да е „див копър“, вкусът няма нищо общо с този на копър. Ползвала съм семената от резене за къри, но никога за кайма. Хареса ми, придава интересен вкус на кюфтето. Направихме си бургери с кюфтета, зелена салата, домат, чедър, червен лук и гриловани парчета патладжан. За десерт хапнахме мъфини по рецепта от типа „каквото имам в кухнята“. Тя е базова и безотказна. Правила съм ги с всичко възможно: с банан и шоколад, с ябълка, канела и карамелизирани фъстъци, със захаросани портокалови корички и джинджифил и т.н. Тези бяха с турски локум, розова вода и ягоди. Вкусът им направо затанцува с аромата на рози, който вече беше полепнал върху небцата ни.


А с розите съм като с котките. Обичам всички растения, но никога розите не са били в първата ми десетка. Там са божурите, лалетата, маковете и люляците, но розите винаги са ми се стрували прекалено студени и претенциозни. Като котките. Е, розите край Карлово ме опровергаха също като котките. Излъчват своя собствена кадифеност. Нежни са като маковете, ароматни като люляците, но и респектиращи с малките си бодлички. Розите край Карлово са цял свят. Цял различен език, цяло парче безвремие. Като че между листенцата им може да се роди някое срамежливо „ообичам те!“, което не трябва в никакъв случай да пропускаш. Не трябва да му позволяваш да прецъфти, нито да бъде дадено на някой друг. Сигурно се страхуваш, че розовите храсти ще те наранят. Да, ще го направят, но нали всеки нов живот започва с болка? Това не ти пречи да го искаш, да го пазиш и обичаш.

Хайде, до следващото пътуване! Че тъкмо се сдобихме с такъми за правене на сладко, а и нямаме никакво намерение да изпускаме лавандулите.



Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов


 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.


 



1 коментар:

  1. Гледам снимката на тунела от дървета. И непрекъснато пред погледа ми изкача една ретро кола. Усещането в в целият пост е за едно отминало време. Леко носталгично, но пълно със спокойствие. Застинало време. Прекрасни сте, Мила!

    ОтговорИзтриване