четвъртък, 10 март 2016 г.

От дълбокото на самодивите до високото на орлите


Чаках това пътуване с нетърпението на дете. Имах усещането, че съм си го заслужила. Че след трудната зима ще вдишам първата дълбока глътка пролет и че тази глътка ще разтреби в мен. И тя го направи. Само не очаквах, че пречистването ще мине през толкова спомени...

Радвам се, че заминахме „само“ двайсет човека, защото комбинацията от къса работна седмица на хронично нервни родители (ние), деца в предпубертетна възраст (нашите) и два бебешора с по четири лапи придаде на пътуването леееко трескав колорит. Дóбър беше прекръстен на „Дóбър, не!“, терапевтичното количество вино на само четирима от нас възлезе на 10 литра, а прекрасните ни домакини в Солища вероятно ще си помислят, преди да приемат следваща резервация от наша страна. Защо ли? Например защото нивата на шум в селото се покачиха няколко пъти по време на пребиваването ни. Ама пък беше весело.


По това време на годината районът е пълен с хора от цяла България. В съседното село Широка лъка се случва ежегодният кукерски събор „Песпонеделник“. Тази година само кукерите бяха 400, а гостите - вероятно 10 пъти по толкова.


Не отидохме на събора. Сигурно е било хубаво, но за мен Родопите са нещо друго. Родопите не са навалица, не са карнавално шествие, не са сергии с кебапчета и опашка за дюнери. Родопите са магия – много лична, извезана от тишина и обещание за вечност. Веднъж, в друга част на Родопите, изживях нещо, което беляза този къс земя в сърцето ми като магия. Беше един от първите пъти, когато обичан човек ме заведе там. И сигурно един от първите пъти, когато си направихме пикник. Бях сготвила киш и носехме домашно вино от Рила. Сгушихме се в прегръдката на един огромен камък там, горе, при скалите с нишите. Пуснахме очите ни да потичат из сочните пасища под нас и се заслушахме в чановете. Беше достатъчно, за да бъде съвършено. Оказа се обаче, че и съвършенството може да се степенува. В далечината, от отсрещния баир, ненадейно засвири кавал. Толкова гальовен, толкова благ, звук от кадифените жили на покоя. Почувствах се нищожна, но закрилена. Малка тревичка от необозримия Безкрай. Сигурно точно тогава коренче от сърцето ми се спусна в тази земя и ме направи нейно дете. Там почувствах присъствието на Бога, ласката Му. Сякаш в този миг Той държеше четка и палитра точно над нас и рисуваше безгрижно света си. Той ни подаряваше това късче съвършенство, рисувайки ни, обичащи се, в едното крайче на платното си. Не зная колко пъти в живота човек има усещането, че Господ рисува за него, но аз съм го имала само в Родопите. Те са домът на най-красивите ми спомени и на най-дълбоката ми любов. Ето защо не отидох на събора, където звънтежът на чановете щеше да бъде заглушен от разни прозаични викове. И макар да бях дошла с най-шумната група в околността, вечер се измъквах за кратък и безмълвен разговор с моите Родопи. Луната беше крехка и не смееше да изплува над връх Перелик. Виждах само сиянието й, което чертаеше контура на Родопите върху нощното небе като линия на кардиограма. Дишането на планината беше спокойно. Както и моето, макар и малко тъжно. Това вече не бяха нашите Родопи...


За четири дни минахме през чудно красиви места. Ако имате път към тази част от България, свийте към Самодивското пръскало. Не защото не сте виждали водопади. Не и защото не сте вървели по живописни екопътеки. Отбийте се, защото тук може да ви се счуе песента на някоя самодива. Местните хора вярват, че при превземането на крепостта „Калето“, която е наблизо, три девойки скочили във водите на Девинската река със сплетени коси, за да не бъдат заловени. Примамени от гласовете им, турските аскери припнали след тях и се удавили. А момите се превърнали в самодиви, които от този ден нататък вардели местността от лоши хора. Някои родопчани до ден днешен чуват тъжните песни на самодивите. И ако в някой друг край на България легендите звучат като красиво подредена приказка, в Родопите вярата ми в мистичното присъствие е същински изчувствана.


След това спускане до света на самодивите на следващия ден се изкатерихме до дома на орлите. Пътечката към Орлово око тръгва от село Ягодина и е сравнително лек и приятен преход. Повечето туристи обаче стигат до горе с джипове – нещо като маршрутки от селото. Но вкусът на тортилите на Лулуто е друг, когато си катерил час и половина по баира, разлиствайки дрехите си като зелка. Не умея да описвам гледки, нито да ги снимам добре. Но пък умея да изпитвам и да споделям чувства... Там горе си така близо до птиците и до небесните селения, сякаш ей сега ще чуеш какво си шушукат ангелите изпод пухкавите си къдрици. От там се вижда цялото Буйновско ждрело, ридовете на Родопите, та дори късчета от Пирина и Рила. Родопчани са направили площадка, която стърчи от най-високото, по която почти всеки минава с впити в парапета ръце, защото бездната отдолу респектира дори лудостта. Обаче там, където има лудост и страх, там има и страст. И точно там се пробуди най-дивата ми страст – увереността, че всичко е възможно. Щом в един обикновен човешки поглед можеш да събереш цялата необятност на най-силните птици, какво ще те спре да достигнеш фантазиите на обикновеното си сърце?

 
Когато си горе, е толкова лесно да го почувстваш, обещаеш, да нарамиш крилете си дори. После обаче тръгваш да слизаш и започваш да се пазиш. От падане, от нараняване, от други минувачи, от всякакви прозаични спънки и забрани. Започваш да не чуваш плясъка на орловите криле, а само този на разбиващите се в реалността твои собствени страхове. И забравяш чувството, което те е споходило горе. Не, не си го позволих! На слизане бутнах страховете си по склона. Бях се покатерила до орловия дом въпреки сълзите и трудностите и нямаше да сляза, сломена от боязън. Напротив, спуснах се от Орловото око с обещанието, че никоя тъга няма да спре полета ми към Същественото.

 
Няма да ви лъжа. В това пътуване имаше много смях и топли приятелски погледи, но имаше и сълзи. Тайни, покрити, премълчани сълзи. От спомените. От болката. От празнотата. От неосъщественото Всичко. Този, който открехна магията на Родопите за мен, го нямаше вече. Този, от когото крилете ми имаха нужда, липсваше. Този, който ме наричаше „любовта на моя живот“, беше замлъкнал... Но пък спомените бяха тук. Толкова много, толкова приказни, колкото не съм вярвала, че ще събера за цял един живот.

Затова имах сили да продължа. Заради него. Заради любовта му. Заради мечтите му. Заради моите. Заради всичко това последната сутрин станах в 7 и направих закуска на поляната за децата с китарите и за кучетата с мустаците. За изгрева над Родопите и за мириса на настъпваща пролет. За новия ден. Каквото и да донесе той. Щом си бил любовта на нечий живот, може ли новият ти ден да бъде напразен?

Не мисля.
Само благодаря.
И продължавам. Силна и устремена.






Голяма палачинка от Родопите


Дори да е единствената рецепта, която мога да споделя с вас, би си струвало този блог да го има. Вероятно вече сте я правили, но ако не сте, повярвайте ми, ще забравите за всички други палачинки. Защото е най-бърза, най-лесна и най-вкусна! В семейството ми се прави от години. Първо я наричахме „Френска палачинка“ заради солидното количество масло в нея. После отнякъде дойде информация, че палачинката е немска. Докато не открих най-голямото си готвещо вдъхновение Джейми Оливър, от когото научих, че това си е един най-обикновен йоркширски пудинг. Вече я наричам „Голяма палачинка“ и докато го изрека, някой я е изял. Въпреки размера, въпреки маслото. В Родопите децата я изпапкаха със сладко, но някой път ще ви покажа колко чудесна е със сьомга, крема сирене, хрян, пресен лук и копър. Може да изсипете сместта във форми за мъфини и да сервирате със сладко или солено. Всичко й отива – и сладкото, и крема сиренето, и месото, и рибата, всякакви видове сосове, разядки. Давам ви мерките за малка тавичка, но не правете грешката да я готвите в единична доза. 



Необходими продукти:
(за тавичка 28-30 см)

3 яйца
115 г брашно
330 мл прясно мляко
60 г масло

Начин на приготвяне:

1. Загрейте маслото в тавичката до пълното му разтопяване. Хубаво е дори съвсем леко маслото да се зачерви, придава още по-добър вкус на палачинката.

2. Разбийте с миксер или с тел продуктите и изсипете върху разтопеното масло.

3. В загрятата фурна печете около 20 мин, или докато повърхността на палачинката се зачерви. Сервирайте веднага, защото тази палачинка спада за минути. Това не променя вкуса й, но когато е „бухнала“, е още по-апетитна.

снимка: Румяна Босева - Лулуто
 
снимка: Румяна Босева - Лулуто


Къща „Лазарин“ в Солища е кацнала на един внушителен склон, гледката от който ти стига, за да си кажеш „Ами доста красота ми се даде да видя през този живот!“ Стопаните Христина и Стефан са родопчани. За мен това е диагноза. Единственото необходимо, за да зная, че пред мен стои чиста и светла душа, откърмена от свещените ръце на този край. Родопчанин значи сила, доброта, работливост, гостоприемство, чистота във всеки смисъл на тази дума. Тези хора са като планината си – големи, но нежни, жилави, но деликатни. Семейство Черневи ни посрещнаха с горящо огнище, просторна кухня и със старанието да се чувстваме като у дома си. Ние ще се върнем, дано ни приемат. Обещаваме, че следващия път кучетата ще лаят по-малко, децата ще свирят по-тихо, а ние ще сме все така щастливи да бъдем техни гости :)



Спящата родопчанка от Върбово










На тръгване минахме през малко селце на няколко километра от Широка лъка. Върбово ни посрещна с приказна родопска архитектура – къщите са градени от камък и дърво, а тиклите на покривите им рисуват пасторална идилия. Селцето носи богата история. При първото потурчване на Родопите трима чорбаджии забегнали, за да се спасят, и се установили на това място, обитавано някога от тракийски племена. Селото се разраснало до няколко махали. В началото му имало голяма върба, която според легендата побирала в сянката си по 10 хиляди овце. Оттам дошло и днешното му наименование. Говори се, че върбовци построили своята черква за 40 дена. За съжаление тя беше затворена и не успяхме да видим уникалните стенописи, дело вероятно на племенника на Захарий Зограф. Около Върбово има седем параклиса, но нито в него, нито наоколо имаше жива душа. Пустош. Сякаш времето беше спряло. Сякаш някоя родопска спяща красавица чакаше още своя кехая да мине със стадото си наблизо и да я открие. И да я спаси.


Когато се прибрах в София, пуснах търсачка за къщи, които да се продават във Върбово. Има. Все пак селцето има някаква връзка с живия свят. Кой знае, може и да се върна. Никога не знаеш кой кого може да спаси...





Върбово озвучиха със смях и лай: 
Лени, Марти, Мартин, Андрея и Добър