неделя, 4 юни 2017 г.

Простичко като камбанен звън. Във вечността...


Днешната публикация би трябвало да е специална, но аз реших да си е най-обикновена публикация. Завръщането след толкова дълга пауза предполага равносметки, фанфари и поне две мъдри сентенции за времето и неговата относителност. Ако обаче за целия този период, в който ни нямаше, аз научих нещо, то е, че ми се живее и мисли по-простичко. Страшно красиво е простото живеене. С мъничките радости, с почти недоловимите вътрешни победи, с кроткото отминаване на болките. Просто си седиш и се ослушваш за завъртането на колелото. Неизбежно е. След зимата – пролет, след тъгата – утеха, след дългата пауза – нова публикация. Сутрешна. Френска. За едно кратко пътуване – кратко като цъфтенето на божурите, но запечатано от няколко очи, будни за красивото... и от обектива на фотографа, без който този блог щеше да е просто рецептурник – Краси Андонов.


Та така. Преди няколко седмици ни предложиха да пробваме новата електрическа кола на Renault - ZOE. Да я вземем за няколко часа и да направим нещо, което обичаме, заедно с нея. Отдавна си представям пикник с малък, кокетен автомобил, но така и не го бяхме осъществили, понеже моят стар Nissan е по-скоро достолепен, отколкото кокетен, а на Краси колищата са всичко друго, но не и малки. Пък и много често ние оставяме колата далеч от мястото на пикника. Защото... само си представете... Намираме нежна, девствена трева – толкова крехка, като създаването на Света, може би сме първите й обитатели. Постиламе одеялото, разтваряме дисагите и започваме да редим не просто пикник, а следващия безценен спомен. Възглавнички, цветя, термос с кафе, но по-често бутилка с вино, прибори, радио, книги дори, разбира се, храна. Много храна. Никога пластмаса, никога еднократни неща. Не виждам как еднократните неща могат да бъдат част от незабравима картина. Да, редим картината и тя се изпълва с уют постепенно. Еми няма как да е уютно сред бензинови изпарения, затова и никога досега не успяхме да сътворим пикник с кола.


Този път обаче имахме перфектното превозно средство за храна и нови спомени - ZOE. Кръстихме я Зоя. Френска красавица, която заслужаваше френско меню. Станах в 4 сутринта, за да го сътворя. Краси ми беше донесъл от Париж книгата на Рейчъл Ку – разлистих я с едното полуотворено око, колкото да си припомня, че е на френски и че единственият начин да сготвя нещо по нея е методът „по картинка“. Френският тост ми се стори единствената храна, която можех да подложа на подобна лежерност. Хляб, плодове, сметана, яйца, мляко, масло. Много масло, по френски много. Кленов сироп... нямам... нищо, имам разкошни заместители! И от заместител на заместитал, към 5 и нещо френската ми безгрижност напълно беше забравила рецептата на Рейчъл и флиртуваше с продуктите като танцьорка, която си припява край Сена „Живот в розово“ и прекалява с погледите към непознати минувачи. Не мога да повярвам, че го признавам, но в онази сутрин се сетих за една турска рецепта, която обожавам, и като виден кулинарен бохем в крайна сметка сътворих нещо между френската изтънченост и турската пищност. Не казвайте на никого, особено на Зоя.


Зоя е нейният чуден екип ни чакаха в 7 часа долу. Тъкмо да хукна по нощница, и се сетих, че те ще искат да снимат. Върнах се и се пъхнах в нещо, дето... ами по-добре да бях останала с нощницата. С Краси решихме, че съм решена изцяло във френски стил, щом тяхната първа дама наскоро наложи подобна дължина на роклите. Макар че Зоя заслужаваше повече изтънченост. Оказа се невероятно безшумна и фина мадама, която от време на време раздаваше едва доловимо ехтене, сякаш от камбанария. В първия момент помислихме, че са камбаните на „Александър Невски“, но след Бистрица някъде разбрахме, че си носим камбанарията с нас. Едва доловимо беше, като празничност на колела. Вълнение, тържественост, радостен вик на движението и промяната.


Едва ли някога сте чели подобно описание на автомобил, но вие си ни знаете – нормалност в сериозни дози не може да намерите из главите ни. За тези две години, откакто направихме блога, пропътувахме страната няколко пъти натам и наобратно, пак натам и все нанякъде. Били сме в 5 сутринта на най-източната точка от морето ни, били сме и в 2 през нощта сред най-дивото на Родопите. Освен къмпинг оборудването и палатките, мъкнехме пълни щайги, кошници, по няколко одеяла, възглавнички, сребърни прибори, антични чинии. Носихме торти по чукарите, тирамису на дивите морски скали, домашна лимонада в пещерата, 15 вида кростини на върха. Правихме барбекю на примус по междуградски път, редихме сладкарница по средата на реката, ядохме рибен пай и лимонови тарти в манастирска градина. Винаги имахме поне по една ваза с цветя и никога не оставахме без вино, зехтин и италианска подправка за домати. Водихме котка сред слънчогледите, куфар сред розите, порцелан сред лавандулите, осиновихме бензиностанция и няколко безсрамно големи мечти.






Мечтите може и да останат само мечти, а този блог някой ден може да потъне заедно с тях... Имахме две предложения да го превърнем в книга, но засега сме само тук. Утре може и да стигнем по-далеч. С изфантазирана рецепта, малко камбанен звън и само няколко брезички, свидетели на смеха ни. Простичко. Без нищо друго, само любов. Дзън-дзън. И дзън отеква някъде във вечността..



Моля ви, не забравяйте от време на време да надниквате в сайта на Краси. Не съм спирала да му казвам, че прави света по-красив с виждането си. Вижте го и вие! С картините си той кара съществуването ни тук да се усеща по-смислено, по-ярко... Вярвам, че тепърва по света ще научат за него, а ние само ще си спомняме и ще се гордеем.

Тази книга е ценен подарък от безценен приятел.
Бистра е човекът Multi Kulti. Бистра е дар за мен, мой най-скъп човек! 


Е, в крайна сметка публикацията се оказа не толкова обикновена, колкото възнамерявах. За мен тя е моето „благодаря“, че съм част от този полет и че вие му желаете най-високото изкачване... Успяхме само дотук. Утре - повече.



Френски тост с плодове



Необходими продукти:
6-8 филии хляб (бих го пробвала и с козунак)
1 ч.ч. прясно мляко
½ ч.ч. течна сметана
6 яйца
8 с.л. захар (или 4 с.л. петмез)
щипка сол
½ ч.л. канела
½ ч.л. индийско орехче
кората от ½ лимон
ванилия

пълнеж:
1 топка моцарела
пресни ягоди и боровинки

заливка:
6 с.л. масло
4 с.л. кафява захар
2 с.л. течна сметана

ядки за поръсване

1 малка заквасена сметана за сервиране

Начин на приготвяне:
1. Ако съдът ви загаря, намажете с масло. Наредете филийките на два реда, като между тях пъхнете пресните плодове и парченцата моцарела (не я режете, накъсайте я).
2. Разбъркайте яйцата заедно с млякото, сметаната, захарта (или петмеза), солта, канелата, индийското орехче, кората от лимона и ванилията.
3. Залейте филийките и изпечете в предварително загрята фурна за около 20 минути.
4. Разтопете маслото, кафявата захар и течната сметана и залейте френския тост. Печете го още 10 минути.
5. Поръсете с ядки и сервирайте с още пресни плодове и щедра френска лъжица сметана.




Тотално откачено е да го носите в колата нанякъде, но пък как иначе ще ви заухае на Париж, докато бият камбаните по завоите... :)





Като се изключи мъничката снимка, правена от Мила с телефон, 
останалите титанични фотографии са, разбира се, на Красимир Андонов.



вторник, 12 април 2016 г.

Любов от първата лъжица на деня


Неусетно градът ме е всмукал напоследък. Обичам го и затова му позволявам да ме обсеби понякога. Колкото и да обичам пътя, съм си градско момиче и вирея шеметно в градската дандания. А пък и откривам в градската пролет не по-малко магия отколкото в онази навън. И си я изживявам от първото зелено стръкче между паветата до ритуалното сгъване на пуловерите в кашони с надпис „Зимни дрехи“.


Тази година пролетта е щедра откъм проявления, а аз не й се дърпам и консумирам пролет на корем. Нe обичам да си почивам. Отпускам се не в почивката, а в действието. Рея се, но не на дивана вкъщи, а по улиците и по пътищата. Не съм от хората, които се прибират „навреме“. Защото няма време. А има много за живеене. Не съм от хората, които си лягат здравословно рано. Толкова време за живот се губи в почивки и в сънища. Може да не ви се вярва, но дори да съм спала само 3-4 часа, когато алармата ме събуди, скачам с нетърпение за всичко, което предстои. А възрастта, вместо да ме „укротява“, ме кара да желая още повече от живота, да го поглъщам на още по-обилни хапки. Затова позволих на пролетта и на града да ме погълнат цялата. Да, уморително е, да, в някои дни заспивам с отключването на външната врата, да, стресиращо е, защото все не остава време да почистя къщата или да видя още някого. Но си е моето, а моето е такова, че почивката ми е в изтощаването. В изразходването на сили и емоции се изпълвам с нови сили и с нови емоции. Мама все се тревожи: „Спри се, бе, дете, няма ли да си починеш малко?“ Ако спра, не знам какво да правя, затова не спирам. И затова след поредната щура седмица и две безсънни нощи извадих кошницата за пикник и сложих престилката.

„Каква е концепцията този път?“, попита ме Албена – една от моите приятелки, с които планирахме този пикник. „Нямам концепция – вдигнах рамене. - Толкова съм уморена, че не мога да измисля концепция.“

 
Нямах концепция, но имах приятели, готови да ме последват за пикник и без концепция. Както и истински тайландски продукти, донесени от милата ми Мила от Тайланд. Нали знаете онези връзки за супи, които нашите баби продават по пазарите – целина, морков, магданоз, пащърнак, вързани с кончè. Същата връзка, но от някоя тайландска баба, ми донесе Мила от Азия – лимонова трева, листа от лайм, галангал и чили. Нямаше как да не приготвя тайландско за пикника. Том ка гай е типична тайландска супа, която преди няколко години опитах у Мила, и в първите секунди рецепторите ми изпаднаха в културно-кулинарен шок. Изпитах усещането, че това е най-вкусното нещо, което съм опитвала. Беше силно като влюбване. Мислиш, че животът си тече нормално, че ще хапнеш приятно с приятели и че после ще си тръгнеш същият, какъвто дойде. Но сядаш и на масата и срещу теб седи Промяната. И ти се дава лъжица да опиташ... А когато си тръгнеш, вече нищо не е същото, най-малкото ти. Така протече и моето влюбване в Том ка гай. За съжаление пастата, с която Мила я беше приготвила, не се продава в България. Тя съдържа същите тези донесени ми от Тайланд продукти, но смлени и в бурканче. Оттогава, където и да пътувам, си нося паста за Том ка гай, но този път имах удоволствието да сготвя супата по още по-автентичен начин. Ще ви разкажа рецептата с възможните заместители, но ако пътувате до някоя по-западна точка на Европа, потърсете пастата. Тя се съхранява в хладилник дълго време и е любов, която трае повече от три години.


Денят преди пикника беше типичната ми събота, разграфена и натъпкана с идеи, уговорки и планове от мига на отварянето на очите до мига, в който очите отказват да служат отворени. Измежду всички срещи, писаници, сниманици, занимания, пазари, обеди и вечери успях да вмъкна и сготвянето на Том ка гай, на една божествена сирийска салата и на десерт, който включва два любими десерта – чийзкейк и торта Павлова. Та май неусетно се сдобих и с концепция, след като се оказа, че за пикника съм приготвила все неща, в които съм се влюбвала от първата лъжица.


Любовната ми връзка със салатата Дан е съвсем прясна. Научих рецептата на кулинарен курс, посветен на сирийската кухня, воден от кюрдката Джули Татуз и организиран от любимите ми Multi Kulti. Правила съм миналата година нещо подобно – булгур, домати, лук, чесън и джоджен, но както е и в любовта, може да обичаш някого, да го харесваш, да вкусваш от него с наслада, но всъщност нещо да не достига, за да го избереш „докато смъртта ви раздели“. Нещото вероятно е детайл, някаква мъничка подробност, наглед незначителна, но когато я откриеш в някой друг, разбираш какво не ти е достигало за вкуса на съвършенството. Тази дребна подробност в салатата се оказаха лозовите листа. Ще ви разкажа за тях по-надолу.

Та така, в неделя натъпках колата с няколко големи любови – две кошници за пикник, щайга, пълна с плодове, тенджерка с Том ка, още една със салата Дан, преливащ от пределите на съда си чейзкейк Павлова, грамадно одеяло за пикник, няколко възглавници, саксия с теменужки и една с къдрав магданоз. А, да, плюс едно дете, едно куче, един фотоапарат и два обектива. Детето трябваше да бъде закарано на репетиция в театъра, кучето – на урок в кучешкото училище. За всички подготовки и задачи имах един час – един час бясно състезание със стрелките на часовника. Когато се добрах до кучешката поляна, вече бях уморена като след час здрави тренировки с тежести. И понеже темата на урока беше „Игра с играчка“, в блажените ми представи виждах как следващия един час ще прекарам лежерно на слънчевата поляна, подхвърляйки топка или фризби на кучето. Да, бе, да. Такова тичане и мятане по тревата падна, че не знам за кучето, но аз научих още някои нови неща за омаломощаването. Доктор Кандулкова, която води урока, не ми даде да спра, преди да се увери, че едва дишам. Така урокът по „Игра с играчка“ зае достойното си място в откачения ми уикенд и още си нося мускулната му треска. А това беше само началото на деня.


Малко по-късно четири броя автомобили пътуваха към село Кътина. То е само на 20 км от София – малко село по протежението на Кътинската река, с богата вековна история, което обаче днес изглежда притихнало. Известно е с Кътинските пирамиди – природен феномен, превърнал се в символ на селото. Тук ги наричат „Сватовете“. Прочетохме, че сега е идеалното време да се видят, защото са сред дървета, а дърветата все още не са разперили богатите си плащове и пирамидите се виждат в целия си разкош.


Следвайки табелите за пирамидите, се оказа, че изборът на подходящи за пикник поляни не е особено богат.

И тогава я видяхме - перфектната поляна. В дъното й се жълтееше стар фургон, а входът й беше затворен от два реда ръждива тел. Явно перфектната поляна беше нечия.


Да, обаче любовта беше от пръв поглед, а гледката – вълшебна. Отпред керемидените шапки на селото червенееха сред цъфнали като шаферки дръвчета, а Софийското поле, замръзнало в щастлива пролетна мараня, се гушеше в синята прегръдка на Витоша. „Да влезем тук, като няма друго“, извиках. Единственият тогава мъж с нас замълча в очевидното си колебание дали по-късно няма да се наложи да спасява няколко жени, деца и куче от разярения собственик на полянката. Докато той деликатно се опита да ни разубеди, ние вече бяхме „откопчали“ телта и постилахме одеялата за пикник насред чуждия имот.


Ако четеш това, ти, на когото е чудното място в Кътина с жълтия фургон, извинявай за самопоканата. Ние пазихме твоята поляна, почерпихме двете малки гущерчета, а децата и кучето са ти особено благодарни, че не си излял бетон върху това късче от рая, та можаха да потичат като пощурели. Като истински свободни същества.

 





Ами останалото е... и запикникували щастливи до края на неделята. Добър си открадна всичко, до което се докопа, а това, до което не успя да проточи лакомата си муцуна, получи от децата. Против всички правила за отглеждането му, но не можех да бъда строга, след като самата аз бях престъпила правилата с нахлуването в чуждата собственост... На следващия ден Добър ака филирани бадеми, а пък ние се сдобихме с аграрен тен. На кого му пука, след като всички си тръгнахме толкова уморени и доволни?!


 



   
Сладка е умората, казвам ви. Сладка е, когато не си пропилял и минута в безсмислие. Сладка е, когато можеш да прескочиш някое и друго правило, някоя и друга ръждива тел, и да се потъркаляш в блаженството на детските си спомени. Със зеленясали гуменки, спящи един върху друг на задната седалка дете и куче, пълна карта на фотоапарата и една калинка, мигрираща в града върху волана на колата ми, спирам пред вкъщи. Разбира се, в центъра няма никакви места за паркиране. А багажът, натоварен с помощта на приятелите ми, трябва да бъде разтоварен без ничия помощ. Стоварвам всичко на улицата, оставям детето да дреме върху едната кошница за пикник, кучето забива нос в другата да не би да има останки от пая с филирани бадеми (не, няма, изял си го целия!) и продължавам с колата, за да търся място за паркиране. Уф, как ще ги кача всички тези неща до четвъртия етаж? А после трябва да измия всичко, да изсуша, да прибера, да подредя. Детето ще иска вечеря и двамата с кучето трябва да бъдат изкъпани, а искам да си видя снимките и да започна да пиша. Дните са нечестно къси. Животът е изпитателно кратък. Може би няма да успея да вляза в банята в близките четири часа и едва ли ще спя повече от пет, но ми е хубаво. Спокойно ми е. Не пропуснах и една минута от този ден в нещо, което не харесвам. Сигурно и това е любов. Любов към живота. От първата лъжица на деня до... не знам до къде, аз поне нямам насищане.






Том ка гай


Необходими продукти:

300 г пилешки гърди на парчета
200 г гъби (печурки, кладница или други) на едро
1 глава стар лук на тънко
400 мл кокосово мляко
1 парче галангал (джинджифил) на дребно
3 ч.л. лимонова трева (кора от лайм)
лайм и листа от лайм (кора от лайм)
2-3 чили чушки
сол на вкус (ако готвите с готовата паста, не ви е необходима сол)

Начин на приготвяне:

1. Отворете консервата кокосово мляко и оберете горния слой. Сложете го в нагорещена тенджера да се запържи леко заедно с пастата. Ако не разполагате с паста, сега е моментът за галангала (джинджифила), лимоновата трева (кората от лайм) и листата от лайм. Ако всички, които ще консумират супата, понасят люто, добавете още в началото и 1 чили чушка.

2. Добавете лука и пилето към кокосовото мляко и запържете и тях.

3. След това включете и гъбите, както и остатъка от кокосовото мляко. Оставете да къкри 10 минути на слаб огън.

4. Накрая посолете, овкусете със сока от 1 лайм и украсете всяка порция с листа от лайм и чили чушлета.

В този вариант супата става доста гъста и може да се консумира върху сварен ориз. 
Ако искате да е по-течна, заедно с кокосовото мляко сложете и 400 мл пилешки бульон.




Салата Дан от Джули Татуз
 
 
Необходими продукти: 
 
200 г салатен булгур (от арабските магазини край Женския пазар)
1/2 ч.ч. зехтин
1 връзка зелен лук на ситно
1 връзка зелен чесън на ситно
1 връзка магданоз
1/2 връзка джоджен
3 домата без семките на кубчета
1 с.л. доматено пюре
сол на вкус 
бланширани лозови листа

1 брой лабрадор

Начин на приготвяне:

1. Булгурът се разделя на две части. Едната се накисва в гореща вода, а другата се
пържи до златисто в зехтин.

2. Всички зеленчуци се нарязвят на ситно и се смесват с двете части булгур в голяма купа. Добавя се доматеното пюре и сол на вкус.

3. Може да се яде с бланширани лозови листа, както е по традиция в Африн. 
Според мен това е най-сладката част от рецептата, защото се яде с ръце. Взимате лозовото листо, загребвате с него от салатата и право в устата - като Мартин на последната снимка :)
Понеже със сигурност при този начин на ядене част от салатата ще се приземи някъде долу, си взимате куче, по възможност лабрадор, и то обира всичко перфектно.
 
Между другото аз добавих от себе си и сока от ½ лимон и резултатът доста ми хареса.

Много е важно да знаете, че има разлика в бланшираните лозови листа, които се продават в българските магазини и тези от арабските. Нашенските не са толкова добре овкусени, нито толкова кисели, така че ако ще хапвате с тях, накиснете ги предварително в малко вода с лимонов сок и зехтин. 


 
С любов във всяка лъжица...