четвъртък, 10 септември 2015 г.

В лунапарк от звезди, речни рибки и пица на барбекю


След всяко от последните пътувания исках да напиша едно и също: „Това беше най-хубавото ни пътуване досега.“ И този път би било вярно, но и този път няма да го напиша. Може би защото се надявам да бъде вярно и следващия път, и след много пъти – всеки път. Може би защото не искам да повярвам, че лятото ни обръща гръб и ние се прибираме по градовете и под юрганите.

Сигурно, ако сте били из Източните Родопи, сте забелязали, че там живеят съвсем друга порода хора. Те ще те накарат да почувстваш цялата планина като свой дом. Всяка среща там – на пътя, на баира, край чешмата, е среща с нов приятел. Нещо повече – тези хора посърват, ако не приемеш поканата им за кафе, а поканата им за кафе идва след първите разменени думи. Веднъж срещнах една сладка баба на пътя край село Женда. Не говореше и дума български, нито ме разбираше, но хвана ръцете ми и ги целува дълго. Усмихваше се до края на силно набразденото си лице и напълни шепите ми с орехи, които току-що беше набрала в престилката си. Тези хора ни накараха да чувстваме всяко наше пътуване към тях като завръщане у дома.


Преди години покрай изграждането на язовир Боровица са били изселени няколко села на български мюсюлмани. Днес някои от тях живеят в Турция, други – в Кърджали, трети – в Пловдив. Разпръснати са по белия свят. Веднъж годишно изселниците и техните потомци се връщат тук и си правят събор. От къщите им няма и следа. По тези места едва-едва има каквито и да е следи от живот. Но в този единствен ден от годината една голяма поляна оживява. Някои идват на коне, други – на магарета, пеша, с велосипеди, на моторчета или с автомобили с всевъзможни регистрационни номера. Като щастливи мравчици ситнят през реката, за да опънат одеялце на поляната и да се видят със своите хора. Да си бъдат у дома заедно, всички, макар и само за няколко часа. Миналата година отидохме за първи път на техния събор и Краси направи прекрасни фотографии. А как ни нагостиха само! От предната нощ в десетина гигански казана се вари така наречената „чорба“, която представлява прясно агнешко с ориз. Неописуем вкус!

 

Тази година изпитвах известно неудобство да не би да се натрапваме на събора, но двама от организаторите веднага ни разпознаха и радушно ни посрещнаха. „Добре сте ни дошли! Виждаме се след една година, значи Бог ни е дал здраве“, каза единият и продължи да върши работата си, доволен от срещата. Спираха при нас, снимаха ни, позираха, радваха се на своите гости. На чешмата един от тях попитал Андрейката откъде е дошъл и го потупал по рамото: „Чак от София?! Браво! Пак да дойдеш!“ Изпратиха ни със заръка догодина да отидем от предния ден, да видим как се готви „чорбата“ и приятели да доведем.






Знаете вероятно колко е трудно да направиш за днешните деца нещо интересно. Който има възможност, води децата си в „Дисниленд“, но който няма, трябва да създава „Дисниленд“ с подръчни средства. Доскоро го намирах за една от трудните родителски задачи. Андрея е почти на 11 и като всяко съвременно дете притежава таблет, смартфон, компютър и няколко досадни тв канала с „детски“ предавания. Вкъщи ми е трудно да го откъсна от всички тези устройства, а не съм от майките с безкрайно свободно време, за да го държа далеч от кладата на мониторите. Сигурно ще горя в ада заради това, че вечер, вместо да караме колела, аз или пиша, или готвя, или шия възглавнички, или правя любовни буркани... Затова пък през уикендите настъпва нашият „Дисниленд“! Кола, пълна до копчетата на уредбата с къмпинг оборудване, пикник такъми, фотоапарати, а отскоро и с котка. В началото цъкаше на таблета си и в колата и мрънкаше, когато му го забранявахме. Постепенно обаче започна да забравя да взима таблета си и своя телефон. Когато го заведохме из тракийските гробници около Казанлък, сякаш беше попаднал в своя личен National Geographic. Подскачаше превъзбуден, задаваше по 70 въпроса в минута и много горд ни разказваше онова, което самият той знае за траките. Когато го заведохме на събора, нямах големи очаквания, че пак сме завъртели колелото на късмета ала „Дисниленд“, докато не видях с какво любопитство се оглежда наоколо. Беше нов свят за него. Срещна чужди хора, които говореха чужд език, а когато ни говореха на български, пак не разбираше добре всичко. На събора нямаше виенско колело, влакче на ужасите, фойерверки или анимационни герои. Но имаше дружелюбни, ведри хора, които той наблюдаваше със симпатия и чист детски интерес. Знаех защо. Децата може да не разбират какво се случва около тях, но са безупречни радари за чистотата на човешките души. За него беше необяснимо как така хората са били изгонени от домовете си, но прекрасно разбираше, че харесва тези хора и че те го харесват, че е добре дошъл сред тях, че има нещо специално в топлотата им и в момента, който споделяха с нас – момент на завръщане към дома, към най-гостоприемния дом – Родопите. Той едва ли може да формулира точно защо, но чувстваше, че сме сред различни хора и че ще очакваме следващия септември, за да се върнем.

 


Не познаваме децата си. Учудваме се на тяхната чувствителност. Рядко се доверяваме на способността им да търсят и да разпознават истинското, чистото, природното, вдъхновеното. Вярвам, че децата могат да разберат всяко Добро, всяко Красиво. Вярвам, че те нямат нужда от друго, освен от пълната ни откровеност. Да, това е моят свят – палатките, Родопите, морето, пътуванията ни, храната, възторгът на Андрея от лодката и от „чорбата“, приятелите, огънят нощем, палачинките сутрин, снимането на Краси и всяко летене над ежедневното примиренчество. Може би мога да го заведа в „Дисни“, но не вярвам, че с това ще му дам повече, отколкото той получи на този събор в Родопите.


Следобед дремнахме под една шарена сянка край реката, а когато слънцето ни разкри иззад клоните, скочихме, за да приберем всяка оставаща минута в Родопите в буркана с топли летни спомени. Рибките, които предния път плуваха във вира, бяха пораснали и ни се стори, че вече ни познават. Шмугваха се в краката ни безстрашно с блеснали перки и коремчета, сякаш ни канеха на игра. Андрейката изпадна в див възторг от новата си лодка с дистанционно, с която вирът стана негова капитанска гордост. В това време ние се насладихме на истинска испанска сангрия по-нагоре по реката. Сангрията, оказа се, вълшебно хармонизира с шоколадови мъфини. Само две думи за мъфините, защото са специални за нас.


Ден по-рано бяхме част от най-големия празник на любовта между Феята и Жбонки – тяхната сватба. Феята ми е родом от Родопите и исках да я изненадам с това към края на вечерта едно ангелско 10-годишно създание да изпее насред горската й сватба няколко родопски песни. Изненадата ми не се случи и няколко дена преди събитието сътворих друг младоженски дар. Украсих 33 буркана и ги напълних с любов, тоест със 120 шоколадови мъфина, които се превърнаха в сватбени десерти. Ако имам рецепта, която давам под клетва на всекиго, това е тази рецепта. Напълних един по-едричък буркан и за нашето пътуване и ето че сватбената приказка стигна чак до хладните води на река Боровица.


Вечерта дойде бързо, огънят набра самочувствие и сложихме една супа да се бракосъчетае с аромата на дърво. Открихме мисото преди няколко месеца, когато приготвихме супа с мисо в къщата на други любими приятели в Созопол върху малкия ни примус. Но този път се получи по-добре – по-бистра и по-ароматна. Върху барбекюто хвърлихме едни шишчета от смокини, бекон и люти чушки и всичко това щеше да бъде предостатъчно за пиршеството, но както и друг път съм писала, Краси обожава патладжани, а аз обожавам да виждам лицето му, когато ги вкусва. Идеята ми беше малко алтернативна, но изненадващо успешна. Пица на барбекю с патладжани, синьо сирене и грозде. Звучи странно, знам, но е свежо, пищно като аромати и доста леко като храна, защото вместо тесто за пица използвах за основа арабска питка.


Остатъка от нощта мога да опиша с няколко думи, но няма. Как се описва обиколката на земята с няколко думи? Или пък разходката на всички звезди над само една палатка? Как се описва шумоленето на последните снопове лято в клоните на дърветата? Как се описва топлината на родопската земя, която нежно се промъква в босите ти пети и достига до ъгълчетата на очите като мъничка тъга. Не се разделяме, дом. Не се разделяме, лято. Ще бъдем още дълго тук, а детските очи ще се множат, щастливо изкъпани във вирчето. Защото любовта е всичко, от което те имат нужда.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов



Супа с мисо, зеленчуци и тофу



Необходими продукти за 3 порции:

1 връзка пресен лук на ситно (оставете част от лука за украса)
5-6 скилидки чесън на филийки
1 парче настърган джинджифил
1 люта чушка на много ситно
5-6 гъби на филийки
2 пакетчета мисо паста
(може да се намери във „Фантастико” – опаковката съдържа няколко малки пакетчета)
1 био бульон
5 ч.ч. вода
200 г сирене Тофу на кубчета
2-3 с.л сусамово олио
кориандър за украса


Начин на приготвяне: 

1. В сусамовото олио (може, разбира се, да бъде заменено със зехтин или друга мазнина) запържете за минута-две лука, чесъна, джинджифила и лютата чушка. 

2. Разтворете мисо пастата в 1 ч.ч. вода и я добавете в тенджерата. Разтворете бульона в останалата вода и изсипете и него в съда, в който готвите супата. 

3. Варете 10 минути, след което добавете сиренето Тофу на кубчета. Оставате да поври още 5 минути и свалете от огъня. 

4. Оставете под похлупак 10 минути и сервирайте с кориандър и пресен лук отгоре.



Шоколадови мъфини с малини


Необходими продукти:

200 г натурален шоколад
120 г меко масло
2 с.л. какао
200 г захар
1 ванилия
3 яйца
95 г брашно
¼ ч.л. сол
1 кофичка с малини


Начин на приготвяне: 

1. Разтопете шоколада и маслото на водна баня. 

2. Свалете от котлона и добавете какаото и захарта. Разбъркайте добре. 
Добавете ванилията и едно по едно яйцата, като бъркате добре сред всяко.
Смесете с брашното и солта и разбъркайте добре отново. 

3. Малинките може да ги добавите в тестото, или да украсите с тях повърхността на мъфините. Аз пекох тези мъфини в малки формички и сложих по една малинка да се пече с всеки мъфин. Сервирах ги с по една прясна малинка отгоре. 

4. Сложете да се пекат в силно загрята фурна на 180 градуса по около 25 минути.




"Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.



8 коментара:

  1. Да плувате винаги в лято и най-топлите вълни да ви галят! До следващото гмурване... :)

    ОтговорИзтриване
  2. Отново благодаря за вдъхновението, споделянето и безкрайната красота която рисувате с образи, думи и аромати!

    ОтговорИзтриване
  3. Вие сте просто невероятни...Уникално съчетание на текст и фотография, храна и звезди, и преживявания...

    ОтговорИзтриване
  4. Толкова ви се радвам! Но още повече ви се възхищавам! Честна дума! Много малко са хората, които успяват да уловят мига щастие. Да го открият във всяко незначително на пръв поглед нещо. И да го превърнат в значимо! На приказки всички сме много добри, всичко знаем и все даваме акъл как трябва да се живее. Но наистина малко са такива като вас, които имат смелостта да вкусят истинския живот! Никога не спирайте да обичате!

    ОтговорИзтриване
  5. Бъдете сигурни, че сте вдъхновили по един, но убеден съм - повече сме! Страхотен тандем, Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  6. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  7. Кога да очакваме книгата? :)

    ОтговорИзтриване