Щом има мечта, има и начин

Ето че вече е февруари, топъл и мек, като че пролетта е стъпила тихичко на прага. От последната публикация в Eat Travel Loove ни дели цяла една зима. Става ми тъжно, като си помисля колко време изтече и как оставихме блога без храна, бeз път и без любов... Но знаете ли какво ме кара да пиша отново? Не е минавала нито седмица, без да имаме нови приятели на страницата ни във Facebook. Тя също беше замлъкнала, а новите харесвания не секваха. Рядко влизам в Instagram, но буквално всеки ден телефонът ми дава сигнал, че Eat Travel Loove има нови последователи и там. Сякаш въпреки че ние зазимихме нашето място, изпод неполиваната, изоставена земя продължават да се подават цветчета – упорити, верни, по-вярващи ни от самите нас...

Благодаря ви, пращате смисъл! Палите закърнялото сърце на мотора и ме карате да си спомням защо мечтите не се изоставят. Изоставени, те винаги ще напомнят за себе си. Като рана, като сладко-горчив провал, като болка от слабост, като дефект в изконния смисъл на това, че сме родени... Никога няма да сме цели, щом сме прахосвали по пътя си мечти, сякаш са трохички от сърцето - незначителни частици радост. Може би не за всички те са скъпи, но за мен са всичко. Моите мечти са същността ми, най-силното гориво на духа ми и когато ги губя, аз губя себе си. Идеята за този блог беше родена в момент от един безкрайно красив полет. И беше мечта, мечта, която изглеждаше лесно постижима. Никога повече няма да подценявам мечтите. Щом нещо е толкова важно, то трябва да се пази и закриля с всички средства на сърцето, то трябва да се защитава срещу всички безмилостни течения на времето и обстоятелствата. Защото самите ние не знаем какво може да ни отнеме времето и колко жестоко могат да ни подчинят обстоятелствата.

След като създадохме Eat Travel Loove, нито за миг не съм си представяла, че ще допуснем тук пустота, но го направихме. Този блог беше пълен с живот от първия си ден. Сега чета последния текст, който започва с думите: „След всяко от последните пътувания исках да напиша едно и също: „Това беше най-хубавото ни пътуване досега.“ И този път би било вярно, но и този път няма да го напиша. Може би защото се надявам да бъде вярно и следващия път, и след много пъти – всеки път.” Безкраят обаче се оказа с краен срок. Е, поне нашият безкрай :) Животът стана непоносимо труден и ни направи слаби. Отряза ни крилете и ни пусна в най-равната си сивота да се молим за глътка въздух. А когато въздухът не стига, няма част от съществото ти, която да може да лети след мечти... И така ден след ден това място опустяваше заедно с нас.

Вие обаче не позволихте. Вие бяхте тези, които се опънаха на зимата и поддържаха пулса на нашето цвете, докато липсвахме.

Но стига зима и тъга! Нека ви разкажа за една мечта, която успях да догоня до край. Може да е детинско и смешно, но години наред мечтаех за кафяв лабрадор. И все се разминавах с точно тази мечта. А пък и беше немислимо да взимам голямо куче вкъщи. Живея в малък апартамент със сина си и макар да имам най-фантастичните родители, които нито за ден не са позволили да се чувствам като самотна майка, аз съм самотна майка. В себе си съм такава. В себе си съм недовършена от факта, че трябва да бъда и главата на семейството, и неговата нежна половина. На моменти е шизофренично. И малко тежко. И малко тъжно. Отговорността е двойна, задълженията – също. Но най-вече часовете от денонощието не стигат за нищо, особено когато главата на семейството работи по 10 часа на ден, има немалко хобита, два блога, щури приятели и мания за подреденост. Да гледаме и куче, при това голямо и буйно, си беше истинска лудост.

Докато един ден не го взех. Навръх Архангел Михаил с Лулуто и Нина си направихме приказна разходка в Пловдив и на връщане натоварихме в колата тежащия сто кила шоколадов бебешор. Кръстих го Дóбър. Кафяв лабрадор с най-топлите очи и най-любопитната муцуна. Лапи като малки танкове. Уши като кадифени чаршафи. Моят ангел с дъх на мляко и бонбони.

Не мога да кажа, че беше любов от пръв поглед. Безспорно той беше разкошен. Имаше огромно розово шкембе и навсякъде се тътреше след мен, ломотейки нещо на своя кучешки бебешки. Когато го донесох вкъщи, се хербаризира в едно кьоше и не помръдна оттам няколко часа. Не можех да не се запитам панически: „Какво направи, Мила?! Какво направи?!” После го изкъпах, защото беше съжителствал с доста ароматни твари в един селски двор и бързичко напои цялата атмосфира с благоухание на тор. Дóбър седеше сащисан по средата на банята и ме гледаше уплашено. Подозирам, че аз съм го гледала още по-уплашено, защото след първата си градска баня той избяга от мен и се сгуши в ръцете на сина ми.

          

„Да, бе, ясно, че си следваш мечтите, но какво направи, по дяволите?!? Луда ли си, Мила, или си страшно луда?!” Ей такива мили въпроси ме блъскаха по главата, докато с Дóбрето се гледахме като пришълци от друга планета още ден-два. Толкова траяха притесненията ми и колебанията ми за... Всъщност не помня за какво се колебаех. Дали мечтата си е струвала риска?! Дали ще се справя?!... Не помня, наистина не помня. Дóбър беше моето лично доказателство, че ако има мечта, има и начин.

Днес той е на пет месеца, станал е огромен, див и неуправляем. Къщата ми е наръфана, опикана и разхвърляна. У нас циркът е отворен 24/7. Докато Дóбър не разкъсва учебници или пантофи, се боксира с котката Лула, която от своя страна или се опитва да му извади очите, или му бие наказателни шамари по муцуната. Когато ги разделя в отделни стаи, той лае, тя мяука, а детето пищи, че не може да стигне до компютъра си, без да нагази в нещо топло и уханно. Когато около полунощ и тримата заспят, се захващам да подредя къщата и да поправя щетите, нанесени от Лула и Дóбър по стените и мебелите. И тогава, макар и за мъничко, ги поглеждам, невинно заспали кой върху парното, кой върху компютъра, кой върху главата на другия, вкусвам от сладката тишина у дома и благодаря. За тях, за това, че са толкова шантави, че пълнят деня ми с врява и безумие, с детство и любов. С увереността, че мечтите са за това да се сбъдват, а животът е за това да се живее. 24/7! Пълноценно, споделено, без страхове, без лишения, по законите на вътрешния ни глас.

Та така, де, в един снежен неделен ден изпекох любимия ни чийзкейк, грабнах кафевия лабрадор и забегнахме в гората. Там, където всичко изглежда толкова неподправено и чисто, че мисълта успокоява ритъма си и се потапя в блажено безвремие. И си направихме пикник – Дóбрето и аз. Брезовата горичка се изпълни с аромат на греяно вино, канела, кардамон и портокали. Докато вдишвах тази бяла свобода, Дóбър успя да се изкъпе в реката, да обърне шейната по склона, да замези с няколко шишарки и да ми открадне всичките ябълки. Беше трудно да го снимам край храната, защото малко след като го допуснах до нея, храната вече не беше същата...

Казват, че единственото постоянно нещо е промяната и аз зная, че това е така. Засега обаче не може да има промяна във факта, че това е най-лесният и вкусен чийзкейк, който съм правила. Кръщавам го „Сбъдване“ и ако решите да го опитате, наречете му някое свое желание. А след това излезте и потърсете пътя до него. Може да ви се струва, че път няма, или че този път е твърде тежък и не си струва жертвите. Обещавам ви обаче, че ако превъзмогнете страховете си и веднъж поемете към мечтата, всяка крачка ще бъде все по-сладка, а в края на пътя няма да помните защо някога сте се страхували да тръгнете.

                                                          
                  
                                                        Чийзкейк „Сбъдване“ 

                                                         
Необходими продукти:

300 г маслени бисквити
50 г лешници
100 г меко масло
1 ванилия

700 г крема сирене (аз ползвах хубавото крема сирене на „Добрев“)
1 малко бурканче сладко от портокалови корички (може да замените с всякакъв вид сладко, но е добре да е светло на цвят; разбира се, може вместо сладко да ползвате захар)
3 яйца

плодове по избор (аз ползвах замразени боровинки)

Начин на приготвяне:

1. Изсипете в блендер бисквитите, лешниците, маслото и ванилия и пасирайте, докато получите меко ронливо тесто. Поставете го в тава с незалепващо покритие, като оформите равна основа с леко повдигнати краища от четирите страни.

2. Разбийте яйцата заедно с крема сиренето и сладкото и изсипете сместта върху основата.

3. Печете в предварително загрята фурна на 160 градуса около 30 минути.

4. Когато чийзкейкът поизстине, го украсете с плодове по избор.

5. Наречете му някое свое желание и действайте. Всичко е във вашите ръце.

 

Мечтата сбъднаха: Мила и Дóбър