четвъртък, 10 септември 2015 г.

В лунапарк от звезди, речни рибки и пица на барбекю


След всяко от последните пътувания исках да напиша едно и също: „Това беше най-хубавото ни пътуване досега.“ И този път би било вярно, но и този път няма да го напиша. Може би защото се надявам да бъде вярно и следващия път, и след много пъти – всеки път. Може би защото не искам да повярвам, че лятото ни обръща гръб и ние се прибираме по градовете и под юрганите.

Сигурно, ако сте били из Източните Родопи, сте забелязали, че там живеят съвсем друга порода хора. Те ще те накарат да почувстваш цялата планина като свой дом. Всяка среща там – на пътя, на баира, край чешмата, е среща с нов приятел. Нещо повече – тези хора посърват, ако не приемеш поканата им за кафе, а поканата им за кафе идва след първите разменени думи. Веднъж срещнах една сладка баба на пътя край село Женда. Не говореше и дума български, нито ме разбираше, но хвана ръцете ми и ги целува дълго. Усмихваше се до края на силно набразденото си лице и напълни шепите ми с орехи, които току-що беше набрала в престилката си. Тези хора ни накараха да чувстваме всяко наше пътуване към тях като завръщане у дома.


Преди години покрай изграждането на язовир Боровица са били изселени няколко села на български мюсюлмани. Днес някои от тях живеят в Турция, други – в Кърджали, трети – в Пловдив. Разпръснати са по белия свят. Веднъж годишно изселниците и техните потомци се връщат тук и си правят събор. От къщите им няма и следа. По тези места едва-едва има каквито и да е следи от живот. Но в този единствен ден от годината една голяма поляна оживява. Някои идват на коне, други – на магарета, пеша, с велосипеди, на моторчета или с автомобили с всевъзможни регистрационни номера. Като щастливи мравчици ситнят през реката, за да опънат одеялце на поляната и да се видят със своите хора. Да си бъдат у дома заедно, всички, макар и само за няколко часа. Миналата година отидохме за първи път на техния събор и Краси направи прекрасни фотографии. А как ни нагостиха само! От предната нощ в десетина гигански казана се вари така наречената „чорба“, която представлява прясно агнешко с ориз. Неописуем вкус!

 

Тази година изпитвах известно неудобство да не би да се натрапваме на събора, но двама от организаторите веднага ни разпознаха и радушно ни посрещнаха. „Добре сте ни дошли! Виждаме се след една година, значи Бог ни е дал здраве“, каза единият и продължи да върши работата си, доволен от срещата. Спираха при нас, снимаха ни, позираха, радваха се на своите гости. На чешмата един от тях попитал Андрейката откъде е дошъл и го потупал по рамото: „Чак от София?! Браво! Пак да дойдеш!“ Изпратиха ни със заръка догодина да отидем от предния ден, да видим как се готви „чорбата“ и приятели да доведем.






Знаете вероятно колко е трудно да направиш за днешните деца нещо интересно. Който има възможност, води децата си в „Дисниленд“, но който няма, трябва да създава „Дисниленд“ с подръчни средства. Доскоро го намирах за една от трудните родителски задачи. Андрея е почти на 11 и като всяко съвременно дете притежава таблет, смартфон, компютър и няколко досадни тв канала с „детски“ предавания. Вкъщи ми е трудно да го откъсна от всички тези устройства, а не съм от майките с безкрайно свободно време, за да го държа далеч от кладата на мониторите. Сигурно ще горя в ада заради това, че вечер, вместо да караме колела, аз или пиша, или готвя, или шия възглавнички, или правя любовни буркани... Затова пък през уикендите настъпва нашият „Дисниленд“! Кола, пълна до копчетата на уредбата с къмпинг оборудване, пикник такъми, фотоапарати, а отскоро и с котка. В началото цъкаше на таблета си и в колата и мрънкаше, когато му го забранявахме. Постепенно обаче започна да забравя да взима таблета си и своя телефон. Когато го заведохме из тракийските гробници около Казанлък, сякаш беше попаднал в своя личен National Geographic. Подскачаше превъзбуден, задаваше по 70 въпроса в минута и много горд ни разказваше онова, което самият той знае за траките. Когато го заведохме на събора, нямах големи очаквания, че пак сме завъртели колелото на късмета ала „Дисниленд“, докато не видях с какво любопитство се оглежда наоколо. Беше нов свят за него. Срещна чужди хора, които говореха чужд език, а когато ни говореха на български, пак не разбираше добре всичко. На събора нямаше виенско колело, влакче на ужасите, фойерверки или анимационни герои. Но имаше дружелюбни, ведри хора, които той наблюдаваше със симпатия и чист детски интерес. Знаех защо. Децата може да не разбират какво се случва около тях, но са безупречни радари за чистотата на човешките души. За него беше необяснимо как така хората са били изгонени от домовете си, но прекрасно разбираше, че харесва тези хора и че те го харесват, че е добре дошъл сред тях, че има нещо специално в топлотата им и в момента, който споделяха с нас – момент на завръщане към дома, към най-гостоприемния дом – Родопите. Той едва ли може да формулира точно защо, но чувстваше, че сме сред различни хора и че ще очакваме следващия септември, за да се върнем.

 


Не познаваме децата си. Учудваме се на тяхната чувствителност. Рядко се доверяваме на способността им да търсят и да разпознават истинското, чистото, природното, вдъхновеното. Вярвам, че децата могат да разберат всяко Добро, всяко Красиво. Вярвам, че те нямат нужда от друго, освен от пълната ни откровеност. Да, това е моят свят – палатките, Родопите, морето, пътуванията ни, храната, възторгът на Андрея от лодката и от „чорбата“, приятелите, огънят нощем, палачинките сутрин, снимането на Краси и всяко летене над ежедневното примиренчество. Може би мога да го заведа в „Дисни“, но не вярвам, че с това ще му дам повече, отколкото той получи на този събор в Родопите.


Следобед дремнахме под една шарена сянка край реката, а когато слънцето ни разкри иззад клоните, скочихме, за да приберем всяка оставаща минута в Родопите в буркана с топли летни спомени. Рибките, които предния път плуваха във вира, бяха пораснали и ни се стори, че вече ни познават. Шмугваха се в краката ни безстрашно с блеснали перки и коремчета, сякаш ни канеха на игра. Андрейката изпадна в див възторг от новата си лодка с дистанционно, с която вирът стана негова капитанска гордост. В това време ние се насладихме на истинска испанска сангрия по-нагоре по реката. Сангрията, оказа се, вълшебно хармонизира с шоколадови мъфини. Само две думи за мъфините, защото са специални за нас.


Ден по-рано бяхме част от най-големия празник на любовта между Феята и Жбонки – тяхната сватба. Феята ми е родом от Родопите и исках да я изненадам с това към края на вечерта едно ангелско 10-годишно създание да изпее насред горската й сватба няколко родопски песни. Изненадата ми не се случи и няколко дена преди събитието сътворих друг младоженски дар. Украсих 33 буркана и ги напълних с любов, тоест със 120 шоколадови мъфина, които се превърнаха в сватбени десерти. Ако имам рецепта, която давам под клетва на всекиго, това е тази рецепта. Напълних един по-едричък буркан и за нашето пътуване и ето че сватбената приказка стигна чак до хладните води на река Боровица.


Вечерта дойде бързо, огънят набра самочувствие и сложихме една супа да се бракосъчетае с аромата на дърво. Открихме мисото преди няколко месеца, когато приготвихме супа с мисо в къщата на други любими приятели в Созопол върху малкия ни примус. Но този път се получи по-добре – по-бистра и по-ароматна. Върху барбекюто хвърлихме едни шишчета от смокини, бекон и люти чушки и всичко това щеше да бъде предостатъчно за пиршеството, но както и друг път съм писала, Краси обожава патладжани, а аз обожавам да виждам лицето му, когато ги вкусва. Идеята ми беше малко алтернативна, но изненадващо успешна. Пица на барбекю с патладжани, синьо сирене и грозде. Звучи странно, знам, но е свежо, пищно като аромати и доста леко като храна, защото вместо тесто за пица използвах за основа арабска питка.


Остатъка от нощта мога да опиша с няколко думи, но няма. Как се описва обиколката на земята с няколко думи? Или пък разходката на всички звезди над само една палатка? Как се описва шумоленето на последните снопове лято в клоните на дърветата? Как се описва топлината на родопската земя, която нежно се промъква в босите ти пети и достига до ъгълчетата на очите като мъничка тъга. Не се разделяме, дом. Не се разделяме, лято. Ще бъдем още дълго тук, а детските очи ще се множат, щастливо изкъпани във вирчето. Защото любовта е всичко, от което те имат нужда.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов



Супа с мисо, зеленчуци и тофу



Необходими продукти за 3 порции:

1 връзка пресен лук на ситно (оставете част от лука за украса)
5-6 скилидки чесън на филийки
1 парче настърган джинджифил
1 люта чушка на много ситно
5-6 гъби на филийки
2 пакетчета мисо паста
(може да се намери във „Фантастико” – опаковката съдържа няколко малки пакетчета)
1 био бульон
5 ч.ч. вода
200 г сирене Тофу на кубчета
2-3 с.л сусамово олио
кориандър за украса


Начин на приготвяне: 

1. В сусамовото олио (може, разбира се, да бъде заменено със зехтин или друга мазнина) запържете за минута-две лука, чесъна, джинджифила и лютата чушка. 

2. Разтворете мисо пастата в 1 ч.ч. вода и я добавете в тенджерата. Разтворете бульона в останалата вода и изсипете и него в съда, в който готвите супата. 

3. Варете 10 минути, след което добавете сиренето Тофу на кубчета. Оставате да поври още 5 минути и свалете от огъня. 

4. Оставете под похлупак 10 минути и сервирайте с кориандър и пресен лук отгоре.



Шоколадови мъфини с малини


Необходими продукти:

200 г натурален шоколад
120 г меко масло
2 с.л. какао
200 г захар
1 ванилия
3 яйца
95 г брашно
¼ ч.л. сол
1 кофичка с малини


Начин на приготвяне: 

1. Разтопете шоколада и маслото на водна баня. 

2. Свалете от котлона и добавете какаото и захарта. Разбъркайте добре. 
Добавете ванилията и едно по едно яйцата, като бъркате добре сред всяко.
Смесете с брашното и солта и разбъркайте добре отново. 

3. Малинките може да ги добавите в тестото, или да украсите с тях повърхността на мъфините. Аз пекох тези мъфини в малки формички и сложих по една малинка да се пече с всеки мъфин. Сервирах ги с по една прясна малинка отгоре. 

4. Сложете да се пекат в силно загрята фурна на 180 градуса по около 25 минути.




"Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.



сряда, 26 август 2015 г.

Да виждам красивото...


Това не беше като другите пътувания. Краси не беше с нас през цялото време, затова и снимките не са като другите :) Когато него го няма и аз трябва да снимам, се чувствам неуверена като чирак без майстора си, и при всяко поглеждане през визьора отгоре до долу ме пронизва тревожният въпрос дали Краси ще хареса снимането ми... Неусетно и за самата мен, докато пътувам с него и наблюдавам как улавя света, съм започнала да виждам по същия начин. Разбира се, никога няма да бъда него, но този път снимах достатъчно, за да осъзная, че Краси ме е научил на най-важното...


Та така. Понеже това пътуване не беше споделено цялостно с него, ще ви го разкажа по-накратко. Мама, Андрейката, Марти - дъщерята на Лулуто, и аз. Къмпинг „Градина“. Караваната на шеф Петров и две мили мои приятелки. Място, на което сме за втора година. Направено с много любов... основно към готвенето. Притежателите на караваната са изкусни в тая работа. И не обичат да се хранят сами. Това лято е имало вечери, в които са готвили за 45 приятели. Там винаги е вкусно, винаги е весело. Но тази година бяхме само ние. Очаквах две неща от това пътуване – да удавя всички умори в морето и да убедя майка си, че къмпингът е най-разкошният начин да бъдеш навън... където и да е. И най-вече на морето. 


Мама е крайно деликатен човек, но успя да ми намекне още в началото, че изобщо не й се готви по време на почивката. Аз така или иначе нямаше да й позволя. Докато за мен готвенето е част от почивката. Основна част от нея! Комбинацията от лошо време през миналата седмица, мераклийски оборудвана кухня на плажа, майка, която ти се иска да поглезиш поне веднъж годишно, и две гладни деца доведе до готвене по три пъти на ден, като само два пъти повторихме „менюто“. Но „Сладкишът на Стаси“ така се услади на хлапетата, че след всяко парче облизваха до блясък чиниите си.

 

Безметежно течаха дните. Калорично минаваха закуските, обедите, вечерите. И наистина няма по-хубаво от лошото време. Лошото време изпразни плажната ивица от туристи. Останахме само „местните кучета“ от караваните и палатките – всеки уютно сгушен под своя навес, в очакване слънцето да се завърне. В някои нощи бурята беше толкова мощна, че светкавиците й огряваха цял Созопол. Имаше и гъсти, тъмни дъждове, в които ни се струваше, че от небето се изсипва цялото море накуп. В неизтощимите ветрове пък затрих някои ненужни мисли и страхове. Въобще време като слънце, ама без слънцето. Но на нас ни беше хубаво, вкусно, весело, уютно. И когато мъжът на Лулуто ме попита в кои дни е валяло, не можах да му отговоря дали е било вчера, онзи ден или в понеделник. Не помнех дъжда. Не разбирах защо ме питат за „лошото време“, когато през цялото време усещах единствено безметежност. 

 

И друг път съм писала за това, че морето не позволява да усещаш сумрачно. То не позволява тежки мисли и не признава невъзможни неща. Когато съм край него, животът е само миг, безкраен миг на младост и надежда.


В петък очаквах Краси да дойде, както и Лулуто с мъжа си. И в цялата ми морскосиня безметежност се роди ново сочно чувство – очакването. Вятърът се беше позабързал от сутринта, но в този ден бях решена да съм по-вихрена от него. Завъртях се край печката в 10 сутринта и не мръднах оттам през следващите 12 часа. За някои хора може това да звучи откачено или мъчително. За мен беше просто една кулинарна фиеста, при това на плажа. Върховно удоволствие най-вече заради очакването, че го правиш за някой, който е важен. 


В нашето семейство през лятото на сериозна почит винаги са били така наречените „летни манджи“ - чушки с доматен сос, кьопоолу, имамбаялдъ. Аз правя кьопоолу целогодишно, защото патладжаните са любими на Краси, но досега никога не бях готвила другите две манджи. Като повечето жени, за които 24-те часа са разграфени в няколко „работни дни“, съм ревностен привърженик на бързото готвене. Мога да скалъпя меню за 6 човека за по-малко от час, но ме няма в пипкавите приготовления. Но в този ден им се посветих с кеф. Под вещото ръководство на мама направих първото си имамбаялдъ и първите чушки в доматен сос. За да не изневеря на стила си, приготвих още: една тенджера с паста, една тава от „Сладкиша на Стаси“, десетина кремчета, купа кьопоолу, купа салата, два подноса с брускети и рибена чорба. 



Била съм права да не се захващам друг път с тези две рецепти. Както казва мама, и двете са „голяма играчка“. Дори й позволих да ми помогне с настъргването на двата килограма домати. Ще напиша двете рецепти не защото в тях има нещо уникално. Вероятно във всяко семейство се правят по подобен начин. Този път ще ги запиша заради себе си. И заради тези, които идват след нас. Може да е сантиментално, но са част от нашето детство и от всяко наше синьокрило лято и бих искала да се запазят още дълго.


А денят, в който бяхме всички заедно, беше хубав колкото цяло детство. И вятърът доби нов смисъл. Когато търся картини от този ден в паметта си, виждам само синьо. Вятърът довя цялото синьо пред нашата каравана и то постели навсякъде – в небето, морето и на земята, в очите на любимите ми хора наоколо, загърнати с одеяла и якета срещу вятър, в гонитбата с няколко разкошни кучета на плажа, в иначе зеленото ни мохито, във вкуса на калмарите с узо и най-вече в усещането за пълна свобода от облаци в главата. 


Когато Краси си тръгна и морето опустя, хванах фотоапарата в опит да запуша липсите. Започнах да снимам наоколо, но без да подреждам натюрморти, без да гримирам храната, без да украсявам и надиплям картинките. Просто си поснимах света такъв, какъвто беше. Край купата с праскови се бяха събрали няколко дъждовни капки. Сториха ми се красиви, прозаично красиви в своята истинност. После купата падна и прасковите се разсипаха върху пясъка... Когато насочих камерата към тях, си помислих за Краси. Той снима точно така – той не подрежда картината си, за да е красива, той открива красотата в най-обикновените неща. Често се суетя край него, за да сложа още някоя салфетка някъде, да вържа още някоя финтифлюшка другаде, да „режисирам“ вселената като за снимка в списание. Докато се опитвам да създам нещо по-красиво от реалността, Краси вече е направил няколко прекрасни снимки на реалността. И винаги когато ги видя, се убеждавам, че тя е достатъчно красива, стига да имаш очите и душата за нея. Когато насочих камерата към падналите в пясъка праскови, разбрах, че Краси ме е научил на най-важното – да виждам красивото навсякъде.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов, Мила Иванова

 

Имамбаялдъ



Необходими продукти:

5 средно големи патладжани
4 едри глави лук на ситно
5-6 моркова на кръгчета
½ глава целина на кубчета
1 глава чесън на филийки
5-6 домата
1 връзка магданоз
олио
½ к.ч. бяло вино
сол и пипер на вкус
дафинов лист
галета

Начин на приготвяне:

  1. Разрежете патладжаните на две по дължина, като оставите коронката на дръжката. Осолете ги и ги оставете да се отцедят в тава, докато приготвяте плънката.
  2. За плънката задушете лука, морковите и целината в олио и вино, добавете чесъна, дафиновия лист и 3-4 домата на кубчета.
  3. Изплакнете патладжаните и с лъжичка издълбайте вътрешността. Нарежете я и добавете към плънката. Оставете да къкри, като разбърквате от време на време, докато зеленчуците са готови и течността се изпари. Накрая подправете със сол и черен пипер и извадете дафиновия лист.
  4. Напълнете половинките патладжани с плънката и върху всяка сложете по два резена домати, оваляни в галета. Запечете във фурната за около 30-40 минути и докато ястието е още топло, поръсете с магданоз. Поднесете го студено и най-добре чак на следващия ден.

Чушки с доматен сос



Необходими продукти:
 
1 кг чушки
1 кг домати
1 глава чесън на филийки
1 ч.ч. царевично брашно
½ к.ч. олио за пържене на чушките
4-5 с.л. олио за доматения сос
2 дафинови листа
сол и черен пипер на зърна
½ връзка магданоз

Начин на приготвяне:
  1. Изпечете и обелете чушките. Разрежете ги леко по средата, за да изтече водата отвътре. Оваляйте всяка чушка в брашното и я запържете в нагорещеното олио. Подредете изпържените чушки в голяма чиния.
  2. За соса настържете доматите и ги сложете на средно силен огън да врат заедно с дафиновите листа. Когато се сгъстят и течността им се е изпарила, сипете олиото, за да се запържат. Добавете чесъна, наситнения магданоз, сол и черен пипер. Ако сосът ви се стори прекалено рядък, може да сгъстите с 1-2 лъжици брашно, разтворено в малко водичка.
  3. Полейте топлите чушки с топлия сос и оставете да престоят поне 24 часа. И това ястие се сервира студено.


Сладкишът на Стаси



Необходими продукти за голяма тава над 30 см диаметър*:

1 опаковка обикновени бисквити Petit-Beurre (ще ви останат няколко)
1 1/3 пакетче масло
4 праскови**
5 яйца
1 ч.ч. захар + 3 супени лъжици
1 ч.ч. брашно + 3 супени лъжици
1 ванилия
кората на 1 лимон
½ бакпулвер

*За по-малък размер тава маслото е 1 пакетче, яйцата – 4, брашното и захарта – по 1 ч.ч.
**Този сладкиш може да се приготви с всевъзможни плодове и техните комбинации – сини сливи, ябълки, круши, горски плодове, ананас, както и с плодовете от компот.

Начин на приготвяне:
  1. Разтопете маслото във фурната и в това време измийте прасковите, извадете им костилките и ги нарежете на тънки резени.
  2. Направете пандишпановата смес, като разбъркате яйцата, захарта и ванилията, а към тях добавите брашното, кората от лимона и бакпулвера.
  3. Когато маслото се разтопи, подредете върху него бисквитите, върху тях – резените праскови, като на места може да наслагвате по няколко, ако са тънки, и най-отгоре изсипете пандишпановата смес.
  4. Печете на 180 градуса около 30 минути. След като сладкишът изстине, го обърнете в подходящ съд. По желание може да сервирате със заквасена сметана или топка сладолед.

"Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.






Това море нямаше да е същото без тях – четириногите пирати на плажа – великодушния лабрадор Билбо, невротизираната, но безкрайно добродушна овчарка Ръсел и едно бебе, за което децата бяха категорични, че е „нереален“ - голдън ретривъра Ъндър.














В последния ден от ваканцията получихме гигантски подарък. Една весела компания от красиви хора вдигна такава сватба на плажа, каквато съм срещала само в някои мечти. Без формалности, без сценарий, дори без фотограф. Само една арка, от която висяха мидени гирлянди и два бели воала и издълбана дупка за дансинг пред нея. Гигантски колони и музика за съвършеното парти. Но най-вече двете влюбени ръце на младоженеца, които държаха момичето си така, че казваха на целия свят и на всички морета: „Ти вече си моя и аз никога няма да те пусна...“ И двете щастливи ръце на булката, които все сочеха към небето, и крещяха от радост: „Благодаря!“