От дълбокото на самодивите до високото на орлите

Чаках това пътуване с нетърпението на дете. Имах усещането, че съм си го заслужила. Че след трудната зима ще вдишам първата дълбока глътка пролет и че тази глътка ще разтреби в мен. И тя го направи. Само не очаквах, че пречистването ще мине през толкова спомени...

Радвам се, че заминахме „само“ двайсет човека, защото комбинацията от къса работна седмица на хронично нервни родители (ние), деца в предпубертетна възраст (нашите) и два бебешора с по четири лапи придаде на пътуването леееко трескав колорит. Дóбър беше прекръстен на „Дóбър, не!“, терапевтичното количество вино на само четирима от нас възлезе на 10 литра, а прекрасните ни домакини в Солища вероятно ще си помислят, преди да приемат следваща резервация от наша страна. Защо ли? Например защото нивата на шум в селото се покачиха няколко пъти по време на пребиваването ни. Ама пък беше весело.

По това време на годината районът е пълен с хора от цяла България. В съседното село Широка лъка се случва ежегодният кукерски събор „Песпонеделник“. Тази година само кукерите бяха 400, а гостите - вероятно 10 пъти по толкова.

Не отидохме на събора. Сигурно е било хубаво, но за мен Родопите са нещо друго. Родопите не са навалица, не са карнавално шествие, не са сергии с кебапчета и опашка за дюнери. Родопите са магия – много лична, извезана от тишина и обещание за вечност. Веднъж, в друга част на Родопите, изживях нещо, което беляза този къс земя в сърцето ми като магия. Беше един от първите пъти, когато обичан човек ме заведе там. И сигурно един от първите пъти, когато си направихме пикник. Бях сготвила киш и носехме домашно вино от Рила. Сгушихме се в прегръдката на един огромен камък там, горе, при скалите с нишите. Пуснахме очите ни да потичат из сочните пасища под нас и се заслушахме в чановете. Беше достатъчно, за да бъде съвършено. Оказа се обаче, че и съвършенството може да се степенува. В далечината, от отсрещния баир, ненадейно засвири кавал. Толкова гальовен, толкова благ, звук от кадифените жили на покоя. Почувствах се нищожна, но закрилена. Малка тревичка от необозримия Безкрай. Сигурно точно тогава коренче от сърцето ми се спусна в тази земя и ме направи нейно дете. Там почувствах присъствието на Бога, ласката Му. Сякаш в този миг Той държеше четка и палитра точно над нас и рисуваше безгрижно света си. Той ни подаряваше това късче съвършенство, рисувайки ни, обичащи се, в едното крайче на платното си. Не зная колко пъти в живота човек има усещането, че Господ рисува за него, но аз съм го имала само в Родопите. Те са домът на най-красивите ми спомени и на най-дълбоката ми любов. Ето защо не отидох на събора, където звънтежът на чановете щеше да бъде заглушен от разни прозаични викове. И макар да бях дошла с най-шумната група в околността, вечер се измъквах за кратък и безмълвен разговор с моите Родопи. Луната беше крехка и не смееше да изплува над връх Перелик. Виждах само сиянието й, което чертаеше контура на Родопите върху нощното небе като линия на кардиограма. Дишането на планината беше спокойно. Както и моето, макар и малко тъжно. Това вече не бяха нашите Родопи...

За четири дни минахме през чудно красиви места. Ако имате път към тази част от България, свийте към Самодивското пръскало. Не защото не сте виждали водопади. Не и защото не сте вървели по живописни екопътеки. Отбийте се, защото тук може да ви се счуе песента на някоя самодива. Местните хора вярват, че при превземането на крепостта „Калето“, която е наблизо, три девойки скочили във водите на Девинската река със сплетени коси, за да не бъдат заловени. Примамени от гласовете им, турските аскери припнали след тях и се удавили. А момите се превърнали в самодиви, които от този ден нататък вардели местността от лоши хора. Някои родопчани до ден днешен чуват тъжните песни на самодивите. И ако в някой друг край на България легендите звучат като красиво подредена приказка, в Родопите вярата ми в мистичното присъствие е същински изчувствана.

След това спускане до света на самодивите на следващия ден се изкатерихме до дома на орлите. Пътечката към Орлово око тръгва от село Ягодина и е сравнително лек и приятен преход. Повечето туристи обаче стигат до горе с джипове – нещо като маршрутки от селото. Но вкусът на тортилите на Лулуто е друг, когато си катерил час и половина по баира, разлиствайки дрехите си като зелка. Не умея да описвам гледки, нито да ги снимам добре. Но пък умея да изпитвам и да споделям чувства... Там горе си така близо до птиците и до небесните селения, сякаш ей сега ще чуеш какво си шушукат ангелите изпод пухкавите си къдрици. От там се вижда цялото Буйновско ждрело, ридовете на Родопите, та дори късчета от Пирина и Рила. Родопчани са направили площадка, която стърчи от най-високото, по която почти всеки минава с впити в парапета ръце, защото бездната отдолу респектира дори лудостта. Обаче там, където има лудост и страх, там има и страст. И точно там се пробуди най-дивата ми страст – увереността, че всичко е възможно. Щом в един обикновен човешки поглед можеш да събереш цялата необятност на най-силните птици, какво ще те спре да достигнеш фантазиите на обикновеното си сърце?

 
Когато си горе, е толкова лесно да го почувстваш, обещаеш, да нарамиш крилете си дори. После обаче тръгваш да слизаш и започваш да се пазиш. От падане, от нараняване, от други минувачи, от всякакви прозаични спънки и забрани. Започваш да не чуваш плясъка на орловите криле, а само този на разбиващите се в реалността твои собствени страхове. И забравяш чувството, което те е споходило горе. Не, не си го позволих! На слизане бутнах страховете си по склона. Бях се покатерила до орловия дом въпреки сълзите и трудностите и нямаше да сляза, сломена от боязън. Напротив, спуснах се от Орловото око с обещанието, че никоя тъга няма да спре полета ми към Същественото.

 
Няма да ви лъжа. В това пътуване имаше много смях и топли приятелски погледи, но имаше и сълзи. Тайни, покрити, премълчани сълзи. От спомените. От болката. От празнотата. От неосъщественото Всичко. Този, който открехна магията на Родопите за мен, го нямаше вече. Този, от когото крилете ми имаха нужда, липсваше. Този, който ме наричаше „любовта на моя живот“, беше замлъкнал... Но пък спомените бяха тук. Толкова много, толкова приказни, колкото не съм вярвала, че ще събера за цял един живот.

Затова имах сили да продължа. Заради него. Заради любовта му. Заради мечтите му. Заради моите. Заради всичко това последната сутрин станах в 7 и направих закуска на поляната за децата с китарите и за кучетата с мустаците. За изгрева над Родопите и за мириса на настъпваща пролет. За новия ден. Каквото и да донесе той. Щом си бил любовта на нечий живот, може ли новият ти ден да бъде напразен?

Не мисля.
Само благодаря.
И продължавам. Силна и устремена.

Голяма палачинка от Родопите

Дори да е единствената рецепта, която мога да споделя с вас, би си струвало този блог да го има. Вероятно вече сте я правили, но ако не сте, повярвайте ми, ще забравите за всички други палачинки. Защото е най-бърза, най-лесна и най-вкусна! В семейството ми се прави от години. Първо я наричахме „Френска палачинка“ заради солидното количество масло в нея. После отнякъде дойде информация, че палачинката е немска. Докато не открих най-голямото си готвещо вдъхновение Джейми Оливър, от когото научих, че това си е един най-обикновен йоркширски пудинг. Вече я наричам „Голяма палачинка“ и докато го изрека, някой я е изял. Въпреки размера, въпреки маслото. В Родопите децата я изпапкаха със сладко, но някой път ще ви покажа колко чудесна е със сьомга, крема сирене, хрян, пресен лук и копър. Може да изсипете сместта във форми за мъфини и да сервирате със сладко или солено. Всичко й отива – и сладкото, и крема сиренето, и месото, и рибата, всякакви видове сосове, разядки. Давам ви мерките за малка тавичка, но не правете грешката да я готвите в единична доза. 

Необходими продукти:
(за тавичка 28-30 см)

3 яйца
115 г брашно
330 мл прясно мляко
60 г масло

Начин на приготвяне:

1. Загрейте маслото в тавичката до пълното му разтопяване. Хубаво е дори съвсем леко маслото да се зачерви, придава още по-добър вкус на палачинката.

2. Разбийте с миксер или с тел продуктите и изсипете върху разтопеното масло.

3. В загрятата фурна печете около 20 мин, или докато повърхността на палачинката се зачерви. Сервирайте веднага, защото тази палачинка спада за минути. Това не променя вкуса й, но когато е „бухнала“, е още по-апетитна.

снимка: Румяна Босева - Лулуто

 

снимка: Румяна Босева - Лулуто

Къща „Лазарин“ в Солища е кацнала на един внушителен склон, гледката от който ти стига, за да си кажеш „Ами доста красота ми се даде да видя през този живот!“ Стопаните Христина и Стефан са родопчани. За мен това е диагноза. Единственото необходимо, за да зная, че пред мен стои чиста и светла душа, откърмена от свещените ръце на този край. Родопчанин значи сила, доброта, работливост, гостоприемство, чистота във всеки смисъл на тази дума. Тези хора са като планината си – големи, но нежни, жилави, но деликатни. Семейство Черневи ни посрещнаха с горящо огнище, просторна кухня и със старанието да се чувстваме като у дома си. Ние ще се върнем, дано ни приемат. Обещаваме, че следващия път кучетата ще лаят по-малко, децата ще свирят по-тихо, а ние ще сме все така щастливи да бъдем техни гости :)

 

 

 

Спящата родопчанка от Върбово

На тръгване минахме през малко селце на няколко километра от Широка лъка. Върбово ни посрещна с приказна родопска архитектура – къщите са градени от камък и дърво, а тиклите на покривите им рисуват пасторална идилия. Селцето носи богата история. При първото потурчване на Родопите трима чорбаджии забегнали, за да се спасят, и се установили на това място, обитавано някога от тракийски племена. Селото се разраснало до няколко махали. В началото му имало голяма върба, която според легендата побирала в сянката си по 10 хиляди овце. Оттам дошло и днешното му наименование. Говори се, че върбовци построили своята черква за 40 дена. За съжаление тя беше затворена и не успяхме да видим уникалните стенописи, дело вероятно на племенника на Захарий Зограф. Около Върбово има седем параклиса, но нито в него, нито наоколо имаше жива душа. Пустош. Сякаш времето беше спряло. Сякаш някоя родопска спяща красавица чакаше още своя кехая да мине със стадото си наблизо и да я открие. И да я спаси.

Когато се прибрах в София, пуснах търсачка за къщи, които да се продават във Върбово. Има. Все пак селцето има някаква връзка с живия свят. Кой знае, може и да се върна. Никога не знаеш кой кого може да спаси...

Върбово озвучиха със смях и лай: 

Лени, Марти, Мартин, Андрея и Добър

А пролетта винаги идва

Сутрин в неделя градът ме отразява, а може би аз него, не зная. Понякога е пуст и самотен като мен. Тогава бездомните кучета, които бродят сънени, изглеждат толкова изоставени и ненужни, че градът прилича на зловещ приют за бракувани души. Прелитащите птици имат вид на печални сенки, побегнали да търсят свобода и по-гостоприемни клони. Къщите пък клюмат сърдито в завивката от сиви облаци.

Но тази неделна сутрин беше различна. Градът – ясен и безгрижен като мен. Сякаш през нощта София беше поникнала като стръкче изпод зимната кал и беше разтворила първите си срамежливи листенца във въздуха. Дори бездомните кучета крачеха бодро и напето в очакване на новия ден. Птиците огласяха от ранни зори с птичето си бръщолевене. А къщите разтъркваха клепачи, докоснати гальовно от чисто нова реколта слънчеви лъчи.

Тази неделя пролетта беше кацнала върху мен. Опаковах я в кошницата за пикник и поехме към планината. С Дóбър, разбира се. Там където блоковете започнаха да остават в огледалото за задно виждане, там започнаха да остават и много други неща. Например представата ми за време. Неделя ли беше, февруари ли? Не, беше просто ден, ден без часовник, прекрасен ден. Пуснах музиката да определи скоростта. Музиката реши, че няма да се возим по земята, а ще летим във въздуха... Толкова бързо булевардът се смени с тесен път, а улиците – с горски пътеки, сякаш бях минала границата към цял друг свят. И пролетта остана зад мен, а наоколо настана зима. Белотата се трупаше с всеки следващ завой нагоре. Посегнах към раницата, за да върна шала около врата си. А Дóбър седеше високо изпънат до прозореца и наблюдаваше с педантичен интерес всяко движение на снежинките в този чисто нов свят. Когато спрях колата преди отбивката за Копитото, той вече жадно кряскаше да бъде пуснат в снега.

Обезумял от радост, Дóбър направи няколко бесни обиколки в снега, после заби муцуна в една преспа и за кратко се заслуша. Сякаш очакваше някой позаспал дух да се отвие от снега и да започнат игра. Но в гората нямаше никой освен нас. Бяхме сами в цялото заледено кралство. Рано в неделя. Когато и дърветата още сънуваха. Примъкнала всичките храни и такъми, хвърлих одеялото върху снега, отворих термоса с кафе, налях си и се заслушах също. В очакване да се помиря с тишината и да започнем да се харесваме...

Дендрариума на Витоша е много оживено място в топлите месеци. Има обособени места с беседки, пейки и масички и едно весело езеро. Днес езерото беше притихнало, вледенено, и изобщо не подозираше какво го очаква. След минутите съзерцание моят дивак с няколко скока се озова върху леда. Разбира се, задържа се върху него само за миг. Миг, в който ледът се разчупи и Дóбър пльосна във водата. Хвърлих фотоапарата в снега и хукнах да го спасявам, виждайки само чифт учудени очи и настръхнали от студ мустаци. Лапичките обаче действаха бързо и удавникът издрапа сам до брега. Застина край езерото и се взря в разчупените ледове. Това беше едно от първите му приключения, а колко още ще има...

Запалих примуса, за да сгрея вино и седнах да почета. В „География на блаженството” един журналист пътува по стъпките на щастието и разказва как то се случва в различни точки на света. Замислих се за това колко път е нужно да изминеш, за да го откриеш - щастието. Понякога пътуваш с години и не знаеш къде се е скрило. Друг път минаваш само няколко километра и го откриваш край заледено езеро, малък примус и мокро куче със смешни мустаци. Всъщност пътуването не е разстояние. То се случва вътре в теб. Може да докоснеш крайната цел само с протягане на ръката, или да не я стигнеш изобщо...

Един по един започнаха да прииждат приятелите ми и тишината се предаде. Неусетно се търкулна надолу в гората. За нула време огласихме и поляната, и езерото, и всички беседки наоколо. От кошниците и раниците наизскачаха салатки, хлебчета, сиренца и сладкиши, а виното вече пареше в чашите ни. Пристигна и Лени – голдън ретрийвър, набор на Дóбър, и се завихри кучешко торнадо. Бясна радост на квадрат. Мокра козина по две. И не един, а цели двама крадци край масата. От заледеното кралство, потънало в забрава, не остана и помен. Деца, бебета, кучета и гладни приятели счупиха леда на тишината.

Обичам събирането на хора. Прииждането на гласове, смехове, протегнати ръце с чаши в ръка. Запознанства. Харесвания. Обичам запълването на тишината, изчезването на самотата и как отваряш вратата на нечий живот и каниш някой друг в него: например „Запознайте се, това е Жоро, мой добър приятел. А това е Деси, неговото момиче.” Между другото отдавна чаках тази среща. Преди години казах на Жоро, че трудно ще си намери момиче, защото е много добър. Не ми повярва, но като негова кака се оказах права :) Той трудно намери своето момиче, но го намери и сега тя беше тук. Естествено, че я харесах веднага. Харесвам хора, които подават здрава десница. Мога да разчитам на тях, да им доверя някоя своя пролет например... В това събиране събрах и тази история. Вярвах в нея и я дочаках. Обичам да посрещам с благодарност края на зимата. Обичам как пролетта става на зима, а зимата – на оживено безвремие.

А приятелите ми доведоха и слънцето. То се показа иззад кълбо от облаци и застла езерото и поляната. Зимата започна да се топи под ботушите ни и скоро заскрежените клонки разкриха първите признаци на прераждането си. Мъжете вдигнаха огън край водата и след малко замириса на месо и подправки, на дом и топлинка. Бях приготвила любимата си рецепта с кюфтенца, пълна със сочни аромати, игрива комбинация между телешко, люти чушлета, вино и... кафе. И се яде много бързо, когато знаеш, че след него има от сладкия салам на мама – още една любима рецепта. Безкрайно различна от всички безцветни сладки салами на света. Този е стъпаловидно удоволствие – отхапваш леко и потъваш в свят от ром и шоколад и още неотворил очи, върху небцето ти като балерина застъпва вкус на ванилия, кокос и масло. За мен е вкус от детството, незабравим. Още един щрих от минала пролет.

 

 

 

 

Същата неделя моята Лулу имаше рожден ден. Цяла седмица подготвяхме изненадата за нея. Тя караше с мъжа си курс по оцеляване на Кумата (невероятно изживяване между другото, препоръчвам ви го!) и бяхме решили да я пресрещнем на пътя към София с торта, глупави усмивки, греяно вино и украса по дърветата. Тайно се чувахме с мъжа й, който изпращаше информация къде се намират и след колко време ще бъдат при нас. Лулуто има навика да шофира бързичко, затова от рано се строихме на спирката и окачихме глупавите физиономии. Когато джипът им се показа от завоя, запяхме кой както може, а отвътре усмивката й разтопи последните следи на зима в планината. „Вие сте луди, вие сте луди“, викаше Лулуто през смях, докато ни прегръщаше, ама ние това много добре си го знаем :)

Ей такъв ден беше – от всичко по много. Започна с пролет и музика, но после планината ми върна зимата, прегърна ме в тишина, прошепна ми, че мога да бъда щастлива и сама върху одеялото с книга в ръка и куче до хълбока. А после си отиде. За да дойде пролет. За да забравя, че само преди няколко часа съм била сама сред късове от лед и страх от удавяне. За да се радвам като дете на огъня, на аромата от телешко с кафе, на сладкия салам от детството ми. За да ме събере с хората, които могат да изтърпят няколко часа зима и да дочакат заедно с мен пролетта. А пролетта винаги идва. Винаги.

 

Сладкият салам на мама

Необходими продукти:

За тестото:

1 пакет смлени обикновени бисквити

125 г масло

100 г пудра захар

1 с.л. мед

2 с.л. какао

100 мл гореща вода

ром на вкус

портокалови корички на вкус

За крема:

125 г масло

150 г пудра захар

1 ч.ч. кокосова брашно

1 ванилия

Начин на приготвяне:

1.      Омесете тестото и го оставете за половин час в хладилника. След това го разделете на две части и разточете всяка част на четвъртита кора.

2.      Разбийте съставките за крема с миксер и също разделете на две равни части.

3.      Намажете всяка кора с крема, съединете всички части и завийте на салам.

4.      Увийте плътно във фолио и съхранявайте във фризера или в хладилника.

5.      Преди сервиране поръсете с какао и кокосово брашно.

Най-ароматните кюфтенца

Необходими продукти:

За кюфтенцата:

1 кг телешка кайма (може да бъде и смес)

1 голяма глава лук на ситно

1 с.л. дижонска горчица

1 ч.л. сух риган

1 ч.л. кимион

1 ч.л. семена от кориандър

2 шепи галета

2 яйца

сол и черен пипер на вкус

За соса:

2 глави червен лук на ситно

2 червени чушки на ситно

2 домата на ситно

лют червен пипер

пушен червен пипер

2 с.л. дижонска горчица

7-8 скилидки счукан чесън

3 дафинови листа

7 с.л. сос Уорчестър

7 с.л. кетчуп

7 с.л. оцет

7 с.л. мед

400 мл кафе

300 мл доматено пюре

200 мл червено вино

магданоз за поръсване

Начин на приготвяне:

1.      Задушете лука за кюфтенцата и го оставете да се охлади.

2.      Смесете всички съставки за кюфтенцата и когато лукът изстине, добавете и него. Оставете в хладилника за половин час.

3.      Когато извадите каймата от хладилника, оформете малки кюфтенца и ги запечете върху хартия за печене в предварително загрята фурна за около 20 минути.

4.      В това време подгответе соса, като задушите лука и чушките, след това им добавете двата вида червен пипер, горчицата и дафиновите листа.

5.      След 10 минути добавете соса Уорчестър, кетчупа, оцета, меда, кафето, доматено пюре и виното. Оставете да кипне и намалете котлона.

6.      След около 20 минути течността ще се редуцира, тогава добавете и чесъна. Оставете още 5 минути на слаба температура.

7.      Смесете кюфтенцата със соса и сервирайте с пресен магданоз и гарнитура по желание. Най-добре чист въздух и любов.

 

  

Пролетта посрещнаха: Мила и Добър