сряда, 26 август 2015 г.

Да виждам красивото...


Това не беше като другите пътувания. Краси не беше с нас през цялото време, затова и снимките не са като другите :) Когато него го няма и аз трябва да снимам, се чувствам неуверена като чирак без майстора си, и при всяко поглеждане през визьора отгоре до долу ме пронизва тревожният въпрос дали Краси ще хареса снимането ми... Неусетно и за самата мен, докато пътувам с него и наблюдавам как улавя света, съм започнала да виждам по същия начин. Разбира се, никога няма да бъда него, но този път снимах достатъчно, за да осъзная, че Краси ме е научил на най-важното...


Та така. Понеже това пътуване не беше споделено цялостно с него, ще ви го разкажа по-накратко. Мама, Андрейката, Марти - дъщерята на Лулуто, и аз. Къмпинг „Градина“. Караваната на шеф Петров и две мили мои приятелки. Място, на което сме за втора година. Направено с много любов... основно към готвенето. Притежателите на караваната са изкусни в тая работа. И не обичат да се хранят сами. Това лято е имало вечери, в които са готвили за 45 приятели. Там винаги е вкусно, винаги е весело. Но тази година бяхме само ние. Очаквах две неща от това пътуване – да удавя всички умори в морето и да убедя майка си, че къмпингът е най-разкошният начин да бъдеш навън... където и да е. И най-вече на морето. 


Мама е крайно деликатен човек, но успя да ми намекне още в началото, че изобщо не й се готви по време на почивката. Аз така или иначе нямаше да й позволя. Докато за мен готвенето е част от почивката. Основна част от нея! Комбинацията от лошо време през миналата седмица, мераклийски оборудвана кухня на плажа, майка, която ти се иска да поглезиш поне веднъж годишно, и две гладни деца доведе до готвене по три пъти на ден, като само два пъти повторихме „менюто“. Но „Сладкишът на Стаси“ така се услади на хлапетата, че след всяко парче облизваха до блясък чиниите си.

 

Безметежно течаха дните. Калорично минаваха закуските, обедите, вечерите. И наистина няма по-хубаво от лошото време. Лошото време изпразни плажната ивица от туристи. Останахме само „местните кучета“ от караваните и палатките – всеки уютно сгушен под своя навес, в очакване слънцето да се завърне. В някои нощи бурята беше толкова мощна, че светкавиците й огряваха цял Созопол. Имаше и гъсти, тъмни дъждове, в които ни се струваше, че от небето се изсипва цялото море накуп. В неизтощимите ветрове пък затрих някои ненужни мисли и страхове. Въобще време като слънце, ама без слънцето. Но на нас ни беше хубаво, вкусно, весело, уютно. И когато мъжът на Лулуто ме попита в кои дни е валяло, не можах да му отговоря дали е било вчера, онзи ден или в понеделник. Не помнех дъжда. Не разбирах защо ме питат за „лошото време“, когато през цялото време усещах единствено безметежност. 

 

И друг път съм писала за това, че морето не позволява да усещаш сумрачно. То не позволява тежки мисли и не признава невъзможни неща. Когато съм край него, животът е само миг, безкраен миг на младост и надежда.


В петък очаквах Краси да дойде, както и Лулуто с мъжа си. И в цялата ми морскосиня безметежност се роди ново сочно чувство – очакването. Вятърът се беше позабързал от сутринта, но в този ден бях решена да съм по-вихрена от него. Завъртях се край печката в 10 сутринта и не мръднах оттам през следващите 12 часа. За някои хора може това да звучи откачено или мъчително. За мен беше просто една кулинарна фиеста, при това на плажа. Върховно удоволствие най-вече заради очакването, че го правиш за някой, който е важен. 


В нашето семейство през лятото на сериозна почит винаги са били така наречените „летни манджи“ - чушки с доматен сос, кьопоолу, имамбаялдъ. Аз правя кьопоолу целогодишно, защото патладжаните са любими на Краси, но досега никога не бях готвила другите две манджи. Като повечето жени, за които 24-те часа са разграфени в няколко „работни дни“, съм ревностен привърженик на бързото готвене. Мога да скалъпя меню за 6 човека за по-малко от час, но ме няма в пипкавите приготовления. Но в този ден им се посветих с кеф. Под вещото ръководство на мама направих първото си имамбаялдъ и първите чушки в доматен сос. За да не изневеря на стила си, приготвих още: една тенджера с паста, една тава от „Сладкиша на Стаси“, десетина кремчета, купа кьопоолу, купа салата, два подноса с брускети и рибена чорба. 



Била съм права да не се захващам друг път с тези две рецепти. Както казва мама, и двете са „голяма играчка“. Дори й позволих да ми помогне с настъргването на двата килограма домати. Ще напиша двете рецепти не защото в тях има нещо уникално. Вероятно във всяко семейство се правят по подобен начин. Този път ще ги запиша заради себе си. И заради тези, които идват след нас. Може да е сантиментално, но са част от нашето детство и от всяко наше синьокрило лято и бих искала да се запазят още дълго.


А денят, в който бяхме всички заедно, беше хубав колкото цяло детство. И вятърът доби нов смисъл. Когато търся картини от този ден в паметта си, виждам само синьо. Вятърът довя цялото синьо пред нашата каравана и то постели навсякъде – в небето, морето и на земята, в очите на любимите ми хора наоколо, загърнати с одеяла и якета срещу вятър, в гонитбата с няколко разкошни кучета на плажа, в иначе зеленото ни мохито, във вкуса на калмарите с узо и най-вече в усещането за пълна свобода от облаци в главата. 


Когато Краси си тръгна и морето опустя, хванах фотоапарата в опит да запуша липсите. Започнах да снимам наоколо, но без да подреждам натюрморти, без да гримирам храната, без да украсявам и надиплям картинките. Просто си поснимах света такъв, какъвто беше. Край купата с праскови се бяха събрали няколко дъждовни капки. Сториха ми се красиви, прозаично красиви в своята истинност. После купата падна и прасковите се разсипаха върху пясъка... Когато насочих камерата към тях, си помислих за Краси. Той снима точно така – той не подрежда картината си, за да е красива, той открива красотата в най-обикновените неща. Често се суетя край него, за да сложа още някоя салфетка някъде, да вържа още някоя финтифлюшка другаде, да „режисирам“ вселената като за снимка в списание. Докато се опитвам да създам нещо по-красиво от реалността, Краси вече е направил няколко прекрасни снимки на реалността. И винаги когато ги видя, се убеждавам, че тя е достатъчно красива, стига да имаш очите и душата за нея. Когато насочих камерата към падналите в пясъка праскови, разбрах, че Краси ме е научил на най-важното – да виждам красивото навсякъде.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов, Мила Иванова

 

Имамбаялдъ



Необходими продукти:

5 средно големи патладжани
4 едри глави лук на ситно
5-6 моркова на кръгчета
½ глава целина на кубчета
1 глава чесън на филийки
5-6 домата
1 връзка магданоз
олио
½ к.ч. бяло вино
сол и пипер на вкус
дафинов лист
галета

Начин на приготвяне:

  1. Разрежете патладжаните на две по дължина, като оставите коронката на дръжката. Осолете ги и ги оставете да се отцедят в тава, докато приготвяте плънката.
  2. За плънката задушете лука, морковите и целината в олио и вино, добавете чесъна, дафиновия лист и 3-4 домата на кубчета.
  3. Изплакнете патладжаните и с лъжичка издълбайте вътрешността. Нарежете я и добавете към плънката. Оставете да къкри, като разбърквате от време на време, докато зеленчуците са готови и течността се изпари. Накрая подправете със сол и черен пипер и извадете дафиновия лист.
  4. Напълнете половинките патладжани с плънката и върху всяка сложете по два резена домати, оваляни в галета. Запечете във фурната за около 30-40 минути и докато ястието е още топло, поръсете с магданоз. Поднесете го студено и най-добре чак на следващия ден.

Чушки с доматен сос



Необходими продукти:
 
1 кг чушки
1 кг домати
1 глава чесън на филийки
1 ч.ч. царевично брашно
½ к.ч. олио за пържене на чушките
4-5 с.л. олио за доматения сос
2 дафинови листа
сол и черен пипер на зърна
½ връзка магданоз

Начин на приготвяне:
  1. Изпечете и обелете чушките. Разрежете ги леко по средата, за да изтече водата отвътре. Оваляйте всяка чушка в брашното и я запържете в нагорещеното олио. Подредете изпържените чушки в голяма чиния.
  2. За соса настържете доматите и ги сложете на средно силен огън да врат заедно с дафиновите листа. Когато се сгъстят и течността им се е изпарила, сипете олиото, за да се запържат. Добавете чесъна, наситнения магданоз, сол и черен пипер. Ако сосът ви се стори прекалено рядък, може да сгъстите с 1-2 лъжици брашно, разтворено в малко водичка.
  3. Полейте топлите чушки с топлия сос и оставете да престоят поне 24 часа. И това ястие се сервира студено.


Сладкишът на Стаси



Необходими продукти за голяма тава над 30 см диаметър*:

1 опаковка обикновени бисквити Petit-Beurre (ще ви останат няколко)
1 1/3 пакетче масло
4 праскови**
5 яйца
1 ч.ч. захар + 3 супени лъжици
1 ч.ч. брашно + 3 супени лъжици
1 ванилия
кората на 1 лимон
½ бакпулвер

*За по-малък размер тава маслото е 1 пакетче, яйцата – 4, брашното и захарта – по 1 ч.ч.
**Този сладкиш може да се приготви с всевъзможни плодове и техните комбинации – сини сливи, ябълки, круши, горски плодове, ананас, както и с плодовете от компот.

Начин на приготвяне:
  1. Разтопете маслото във фурната и в това време измийте прасковите, извадете им костилките и ги нарежете на тънки резени.
  2. Направете пандишпановата смес, като разбъркате яйцата, захарта и ванилията, а към тях добавите брашното, кората от лимона и бакпулвера.
  3. Когато маслото се разтопи, подредете върху него бисквитите, върху тях – резените праскови, като на места може да наслагвате по няколко, ако са тънки, и най-отгоре изсипете пандишпановата смес.
  4. Печете на 180 градуса около 30 минути. След като сладкишът изстине, го обърнете в подходящ съд. По желание може да сервирате със заквасена сметана или топка сладолед.

"Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.






Това море нямаше да е същото без тях – четириногите пирати на плажа – великодушния лабрадор Билбо, невротизираната, но безкрайно добродушна овчарка Ръсел и едно бебе, за което децата бяха категорични, че е „нереален“ - голдън ретривъра Ъндър.














В последния ден от ваканцията получихме гигантски подарък. Една весела компания от красиви хора вдигна такава сватба на плажа, каквато съм срещала само в някои мечти. Без формалности, без сценарий, дори без фотограф. Само една арка, от която висяха мидени гирлянди и два бели воала и издълбана дупка за дансинг пред нея. Гигантски колони и музика за съвършеното парти. Но най-вече двете влюбени ръце на младоженеца, които държаха момичето си така, че казваха на целия свят и на всички морета: „Ти вече си моя и аз никога няма да те пусна...“ И двете щастливи ръце на булката, които все сочеха към небето, и крещяха от радост: „Благодаря!“






четвъртък, 13 август 2015 г.

Котка върху горещ капак на кошница за пикник



Тя се казва Лỳла Мър Грейс. Не знаем на колко месеца е точно, защото като бебе са я намерили да се моли за храна на една варненска улица. Когато видяхме снимките й на страницата на Animal Hope, се заколебахме само за това как да си я доведем от Варна. Самолет ли, кола ли... Тръгнах към Варна заедно с Лулуто, а Краси ме изпрати с думите: „Иди да доведеш най-прекрасния кот на света.“ Писала съм за този епизод от живота ни на Солунска 16 и няма да ви отегчавам и да го разказвам отново. Основното е, че ние обичаме кучета и, честно казано, се питах дали съм способна да обикна котка.

Когато дойде вкъщи, Лула беше 800 грама пух - меко топче с огромни очи (и опасна захапка). Влезе ни под кожата, преди да се усетим, и скоро започнахме да се улавяхме как седим и я гледаме продължително и влюбено, влюбено и продължително. Любовта към новия живот вкъщи влезе с тихи стъпчици, замърка кротко под лъжичките ни и прерасна в мяукаща встрастеност. До там, че при последното пътуване ни липсваше толкова, че Краси беше готов да бием 200 километра, за да си я вземем с нас.

Този път бяхме решени, че заминаваме заедно с Лула Мър. Имаше само една пречка. Детето не разрешаваше! „Няма да я взимаме, вие чувате ли се, нали ще я загубим?!“ Няма, бе, Андрейка, много ще я пазим. „Мамо, та това е котка! Не е куче, за да я водим на каишка! Не, не искам да я взимаме, ще я загубим!“ Но той вече е свикнал, че пътува с две деца в кожата на възрастни и ще, не ще, се примири. Купихме й лилава каишка за зайчета и я пуснахме да щъка из колата. Върху кошницата за пикник й хареса най-много – там ухаеше на пилешки бутчета, а тя можеше да наблюдава от високо пътя и всичко случващо се около нея.

Разбира се, не изневерихме на стила си и тръгнахме без никаква идея до къде ще стигнем. Имахме само едно желание – да направим пикник в слънчогледи. По магистрала Тракия слънчогледите бяха тъжно оклюмали – свели глави пред непреклонността на времето да пътува бързо напред. Особено когато е лято, времето се забързва, забелязали ли сте? Един ден се радваме на цъфналите вишни и на босите крака в сандали, а на следващия вече се чудим кога са изсъхнали листата на дърветата и къде, по дяволите, сме забутали чадъра. „По-нависоко ще има слънчогледи. Да идем към Родопите“, предложи Краси.



Родопите са вълшебната ни дума. По-скоро вълшебното ни място. Там винаги ни е добре. Като у дома си. Като в майчиния дом, където винаги те очаква едно и също – сигурност и безвъзмездна обич. Постепенно загубихме и притеснението, че слънчогледите са вече прегорели. Колкото по-близо стигахме до планината, толкова по-често започнаха да се показват ниви с щръкналите им жълти глави. Подминавахме ги, защото не виждахме в тях нашата нива. „Ей сега ще я видим...“, каза Краси на излизане от Хасково. Там пътят е особено красив – качва се нагоре, после бързо слиза надолу, а вдясно... Вдясно беше нашата поляна, плувнала в жълтолики слънца. Точно както Краси каза.



За да разпънем пикника, Лула Мър трябваше да слезе от своя трон. Навън фучаха автомобили и всичко беше толкова ново, толкова светло и ветровито, че страхът отново се изписа по върха на козината й. Вкопчи се в раменете на Андрейката и отвори толкова широко очички, че съм сигурна как видях отраженията на цяло стадо слънчогледи да влизат в зениците й. Това беше чисто нов свят за нея. Планината, която меко разстилаше плащеницата си срещу нас. Слънцето, в златното сияние на което се бяха облегнали всички безброй слънчогледи. И огроомният буркан, в който започнах да правя нашата родопска сангрия. Всичко беше ново за широко отворените й очи. Сви се на кравай в сянката на кошницата за пикник и зачака да види какво ще се случва.


За нейно огромно удоволствие се случи това, че започна едно безкрайно угощение. Храната за този пикник се свеждаше до ароматни пилешки бутчета с печени сладки картофи и домашен барбекю сос и наистина огроомно количество сангрия. Има един купешки сос за барбекю, който много обичаме и не знам как досега не ми е хрумвало да си го направя вкъщи. Този беше лесен и два пъти по-вкусен от купешкия. Макар че Лула Мър не беше на същото мнение. Пилешкото й хареса, но сосът ухаеше твърде силно за нейния вкус. Доближи мустак до купичката със соса и се отдръпна възмутена. Странно, но не прояви интерес и към сангрията ни.


Хапнахме и поснимахме, а слънцето започна да се смъква в своята свечеряващата се дреха. Мисля, че Краси улови в камерата си последните милвания на слънчогледовите пити в лъчите му. Изсъхналите треви край нивата изпускаха аромат на сладка лятна нощ и ние забързахме към нашата нощ на брега на река Боровица.


Боровица е цяла друга вселена, за която съм разказвала и ще продължа, но някой друг път. Ако си имаме наше място под небето, това е нашето място. Пристигнахме си вкъщи по тъмно. Щурците тъкмо бяха започнали да настройват инструментите си, а жабите лежерно се разпяваха на брега на реката. Момчетата опънаха палатките и вдигнаха огъня, а аз се развихрих в „кухнята“. Ами кухня си е – имаме си къмпинг шкаф, масичка с покривка, столове, ваза и всички възможни посуди. Че и котка!

Тъмнината изплаши Лула Мър и тя стана неспокойна. Решихме да я оставим в колата, където явно се чувстваше сигурна, а и можеше да ни вижда. Андрейката по традиция заспа до огъня, върху одеялото за пикник, докато чашата ни изтръпваше от ледения допир на едно заскрежено узо. Нощният хор от реката се засили, а на сцената над нас заизлязоха всички истински звезди. По-смелите от тях дори паднаха от небето... От време на време осветявахме с челник колата, от където блещукаше чифт котешки очи. Лула Мър лежеше върху облегалката на задната седалка и ни наблюдаваше като малък таласъм в тъмното. От време на време се завърташе, после заспиваше с изправена главичка, а когато я гушнахме, за да влeзe с нас в палатката, вече беше толкова отпусната и спокойна, че само си помислих: „Тя също разбра, че тук е у дома си.“

 

По традиция боровишките утрини ухаят на палачинки върху огъня. Вдъхновена от темата със слънчогледите, бях направила домашна Нутела със слънчогледови семки. Момчетата казаха, че по-вкусни палачинките не са били никога. След обилна закуска с диня, палачинки с домашна Нутела и ягоди скочихме в ледените води на Боровица. Можеше да е перфектната сутрин, ако и Лула Мър се беше престрашила да се изкъпе, но има нещо досадно в перфектността. И така ни беше добре. Мокри, доволни и с котка върху нагорещен покрив на кошница за пикник, си тръгнахме от Боровица.


Пътят наобратно винаги е тъжен, но пък толкова красив, че и тъгата става хубава. Срещнахме ято щъркели. Беше пролет, когато ги наблюдавахме как пристигаха край морето, а сега тези бяха готови вече да отлитат. Кога мина лятото? Гледахме ли достатъчно към слънцето? Преброихме ли достатъчно падащи звезди? Набрахме ли достатъчно мащерка и лавандула? Къпахме ли се в достатъчно сини води? Погледнах към Лула Мър. Тя продължаваше да наблюдава с широко отворени очи огромния шарен свят, през който минавахме, но вече без страх. И изпитах топло чувство - увереност, че няма защо да ме е страх, че лятото си отива. Докато сме на път, винаги ще откриваме нови неща, а всяко ново е начало, ято от пристигащи емоции, усещане за синьо и безкрай. Понякога слънцето е далече, но ако си роден слънчоглед, няма как да забравиш, че него го има. След това пътуване и малката Лула Мър знае много повече за слънцето... 


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов
 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.


                                                           Домашна Нутела



Необходими продукти:

1 ч.ч. сурови белени слънчогледови семки
1 ч.ч. сурови лешници*
¼ ч.ч. какао
½ ч.ч. течен мед или кленов сироп
¼ ч.л. сол
2-3 ч.л. растително или кокосово олио
½ ч.ч. прясно мляко
1 ванилия

Начин на приготвяне:

1. Запечете леко семките и ядките в сух тиган, но внимавайте да не изгорят. За целта бъркайте постоянно. Оставете ги да се охладят.

2. В чопър или кухненски робот изсипете семките и ядките и ги смелете, докато образуват гъста, кремообразна маса.

3. Добавете всички останали съставки и смелете всичко в продължение на 4-5 минути, докато стане гладка, хомогенна смес.

4. Прехвърлете в буркан и съхранявайте в хладилник. Нутелата издържа 1 месец на студено, но едва ли ще й позволите да издържи толкова дълго.

*Може да импровизирате с всякакви видове ядки и не е задължително да са в комбинация със семки. Необходими са ви просто 2 чаши сурови ядки.

**Ако обичате разнообразните комбинации с шоколад, може да добавите портокалови корички или дори малко люто чили.


                                                               Сангрия 



Необходими продукти:

750 мл бяло вино
¼ – ½ ч.ч. захар
1 ч.ч. газирана вода
сокът на 1 лимон
сокът на 1 портокал
плодове по желание

Начин на приготвяне:

1. Измийте и нарежете по-едрите плодове като праскови, круши и ананас или сложете цели по-малките – ягоди, къпини и т.н.

2. Добавете всички останали съставки и разбъркайте, докато захарта се стопи.

3. Изстудете хубаво и сервирайте с лед и листенца мента.