Котка върху горещ капак на кошница за пикник

Тя се казва Лỳла Мър Грейс. Не знаем на колко месеца е точно, защото като бебе са я намерили да се моли за храна на една варненска улица. Когато видяхме снимките й на страницата на Animal Hope, се заколебахме само за това как да си я доведем от Варна. Самолет ли, кола ли... Тръгнах към Варна заедно с Лулуто, а Краси ме изпрати с думите: „Иди да доведеш най-прекрасния кот на света.“ Писала съм за този епизод от живота ни на Солунска 16 и няма да ви отегчавам и да го разказвам отново. Основното е, че ние обичаме кучета и, честно казано, се питах дали съм способна да обикна котка.

Когато дойде вкъщи, Лула беше 800 грама пух - меко топче с огромни очи (и опасна захапка). Влезе ни под кожата, преди да се усетим, и скоро започнахме да се улавяхме как седим и я гледаме продължително и влюбено, влюбено и продължително. Любовта към новия живот вкъщи влезе с тихи стъпчици, замърка кротко под лъжичките ни и прерасна в мяукаща встрастеност. До там, че при последното пътуване ни липсваше толкова, че Краси беше готов да бием 200 километра, за да си я вземем с нас.

Този път бяхме решени, че заминаваме заедно с Лула Мър. Имаше само една пречка. Детето не разрешаваше! „Няма да я взимаме, вие чувате ли се, нали ще я загубим?!“ Няма, бе, Андрейка, много ще я пазим. „Мамо, та това е котка! Не е куче, за да я водим на каишка! Не, не искам да я взимаме, ще я загубим!“ Но той вече е свикнал, че пътува с две деца в кожата на възрастни и ще, не ще, се примири. Купихме й лилава каишка за зайчета и я пуснахме да щъка из колата. Върху кошницата за пикник й хареса най-много – там ухаеше на пилешки бутчета, а тя можеше да наблюдава от високо пътя и всичко случващо се около нея.

Разбира се, не изневерихме на стила си и тръгнахме без никаква идея до къде ще стигнем. Имахме само едно желание – да направим пикник в слънчогледи. По магистрала Тракия слънчогледите бяха тъжно оклюмали – свели глави пред непреклонността на времето да пътува бързо напред. Особено когато е лято, времето се забързва, забелязали ли сте? Един ден се радваме на цъфналите вишни и на босите крака в сандали, а на следващия вече се чудим кога са изсъхнали листата на дърветата и къде, по дяволите, сме забутали чадъра. „По-нависоко ще има слънчогледи. Да идем към Родопите“, предложи Краси.

Родопите са вълшебната ни дума. По-скоро вълшебното ни място. Там винаги ни е добре. Като у дома си. Като в майчиния дом, където винаги те очаква едно и също – сигурност и безвъзмездна обич. Постепенно загубихме и притеснението, че слънчогледите са вече прегорели. Колкото по-близо стигахме до планината, толкова по-често започнаха да се показват ниви с щръкналите им жълти глави. Подминавахме ги, защото не виждахме в тях нашата нива. „Ей сега ще я видим...“, каза Краси на излизане от Хасково. Там пътят е особено красив – качва се нагоре, после бързо слиза надолу, а вдясно... Вдясно беше нашата поляна, плувнала в жълтолики слънца. Точно както Краси каза.

За да разпънем пикника, Лула Мър трябваше да слезе от своя трон. Навън фучаха автомобили и всичко беше толкова ново, толкова светло и ветровито, че страхът отново се изписа по върха на козината й. Вкопчи се в раменете на Андрейката и отвори толкова широко очички, че съм сигурна как видях отраженията на цяло стадо слънчогледи да влизат в зениците й. Това беше чисто нов свят за нея. Планината, която меко разстилаше плащеницата си срещу нас. Слънцето, в златното сияние на което се бяха облегнали всички безброй слънчогледи. И огроомният буркан, в който започнах да правя нашата родопска сангрия. Всичко беше ново за широко отворените й очи. Сви се на кравай в сянката на кошницата за пикник и зачака да види какво ще се случва.

За нейно огромно удоволствие се случи това, че започна едно безкрайно угощение. Храната за този пикник се свеждаше до ароматни пилешки бутчета с печени сладки картофи и домашен барбекю сос и наистина огроомно количество сангрия. Има един купешки сос за барбекю, който много обичаме и не знам как досега не ми е хрумвало да си го направя вкъщи. Този беше лесен и два пъти по-вкусен от купешкия. Макар че Лула Мър не беше на същото мнение. Пилешкото й хареса, но сосът ухаеше твърде силно за нейния вкус. Доближи мустак до купичката със соса и се отдръпна възмутена. Странно, но не прояви интерес и към сангрията ни.

Хапнахме и поснимахме, а слънцето започна да се смъква в своята свечеряващата се дреха. Мисля, че Краси улови в камерата си последните милвания на слънчогледовите пити в лъчите му. Изсъхналите треви край нивата изпускаха аромат на сладка лятна нощ и ние забързахме към нашата нощ на брега на река Боровица.

Боровица е цяла друга вселена, за която съм разказвала и ще продължа, но някой друг път. Ако си имаме наше място под небето, това е нашето място. Пристигнахме си вкъщи по тъмно. Щурците тъкмо бяха започнали да настройват инструментите си, а жабите лежерно се разпяваха на брега на реката. Момчетата опънаха палатките и вдигнаха огъня, а аз се развихрих в „кухнята“. Ами кухня си е – имаме си къмпинг шкаф, масичка с покривка, столове, ваза и всички възможни посуди. Че и котка!

Тъмнината изплаши Лула Мър и тя стана неспокойна. Решихме да я оставим в колата, където явно се чувстваше сигурна, а и можеше да ни вижда. Андрейката по традиция заспа до огъня, върху одеялото за пикник, докато чашата ни изтръпваше от ледения допир на едно заскрежено узо. Нощният хор от реката се засили, а на сцената над нас заизлязоха всички истински звезди. По-смелите от тях дори паднаха от небето... От време на време осветявахме с челник колата, от където блещукаше чифт котешки очи. Лула Мър лежеше върху облегалката на задната седалка и ни наблюдаваше като малък таласъм в тъмното. От време на време се завърташе, после заспиваше с изправена главичка, а когато я гушнахме, за да влeзe с нас в палатката, вече беше толкова отпусната и спокойна, че само си помислих: „Тя също разбра, че тук е у дома си.“

 

По традиция боровишките утрини ухаят на палачинки върху огъня. Вдъхновена от темата със слънчогледите, бях направила домашна Нутела със слънчогледови семки. Момчетата казаха, че по-вкусни палачинките не са били никога. След обилна закуска с диня, палачинки с домашна Нутела и ягоди скочихме в ледените води на Боровица. Можеше да е перфектната сутрин, ако и Лула Мър се беше престрашила да се изкъпе, но има нещо досадно в перфектността. И така ни беше добре. Мокри, доволни и с котка върху нагорещен покрив на кошница за пикник, си тръгнахме от Боровица.

Пътят наобратно винаги е тъжен, но пък толкова красив, че и тъгата става хубава. Срещнахме ято щъркели. Беше пролет, когато ги наблюдавахме как пристигаха край морето, а сега тези бяха готови вече да отлитат. Кога мина лятото? Гледахме ли достатъчно към слънцето? Преброихме ли достатъчно падащи звезди? Набрахме ли достатъчно мащерка и лавандула? Къпахме ли се в достатъчно сини води? Погледнах към Лула Мър. Тя продължаваше да наблюдава с широко отворени очи огромния шарен свят, през който минавахме, но вече без страх. И изпитах топло чувство - увереност, че няма защо да ме е страх, че лятото си отива. Докато сме на път, винаги ще откриваме нови неща, а всяко ново е начало, ято от пристигащи емоции, усещане за синьо и безкрай. Понякога слънцето е далече, но ако си роден слънчоглед, няма как да забравиш, че него го има. След това пътуване и малката Лула Мър знае много повече за слънцето... 

Текст: Мила Иванова

Фотографии: Красимир Андонов

 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.

                                                           Домашна Нутела

Необходими продукти:

1 ч.ч. сурови белени слънчогледови семки
1 ч.ч. сурови лешници*
¼ ч.ч. какао
½ ч.ч. течен мед или кленов сироп
¼ ч.л. сол
2-3 ч.л. растително или кокосово олио
½ ч.ч. прясно мляко
1 ванилия

Начин на приготвяне:

1. Запечете леко семките и ядките в сух тиган, но внимавайте да не изгорят. За целта бъркайте постоянно. Оставете ги да се охладят.

2. В чопър или кухненски робот изсипете семките и ядките и ги смелете, докато образуват гъста, кремообразна маса.

3. Добавете всички останали съставки и смелете всичко в продължение на 4-5 минути, докато стане гладка, хомогенна смес.

4. Прехвърлете в буркан и съхранявайте в хладилник. Нутелата издържа 1 месец на студено, но едва ли ще й позволите да издържи толкова дълго.

*Може да импровизирате с всякакви видове ядки и не е задължително да са в комбинация със семки. Необходими са ви просто 2 чаши сурови ядки.

**Ако обичате разнообразните комбинации с шоколад, може да добавите портокалови корички или дори малко люто чили.


                                                               Сангрия 

Необходими продукти:

750 мл бяло вино
¼ – ½ ч.ч. захар
1 ч.ч. газирана вода
сокът на 1 лимон
сокът на 1 портокал
плодове по желание

Начин на приготвяне:

1. Измийте и нарежете по-едрите плодове като праскови, круши и ананас или сложете цели по-малките – ягоди, къпини и т.н.

2. Добавете всички останали съставки и разбъркайте, докато захарта се стопи.

3. Изстудете хубаво и сервирайте с лед и листенца мента.