четвъртък, 25 февруари 2016 г.

А пролетта винаги идва

Сутрин в неделя градът ме отразява, а може би аз него, не зная. Понякога е пуст и самотен като мен. Тогава бездомните кучета, които бродят сънени, изглеждат толкова изоставени и ненужни, че градът прилича на зловещ приют за бракувани души. Прелитащите птици имат вид на печални сенки, побегнали да търсят свобода и по-гостоприемни клони. Къщите пък клюмат сърдито в завивката от сиви облаци.

Но тази неделна сутрин беше различна. Градът – ясен и безгрижен като мен. Сякаш през нощта София беше поникнала като стръкче изпод зимната кал и беше разтворила първите си срамежливи листенца във въздуха. Дори бездомните кучета крачеха бодро и напето в очакване на новия ден. Птиците огласяха от ранни зори с птичето си бръщолевене. А къщите разтъркваха клепачи, докоснати гальовно от чисто нова реколта слънчеви лъчи.

Тази неделя пролетта беше кацнала върху мен. Опаковах я в кошницата за пикник и поехме към планината. С Дóбър, разбира се. Там където блоковете започнаха да остават в огледалото за задно виждане, там започнаха да остават и много други неща. Например представата ми за време. Неделя ли беше, февруари ли? Не, беше просто ден, ден без часовник, прекрасен ден. Пуснах музиката да определи скоростта. Музиката реши, че няма да се возим по земята, а ще летим във въздуха... Толкова бързо булевардът се смени с тесен път, а улиците – с горски пътеки, сякаш бях минала границата към цял друг свят. И пролетта остана зад мен, а наоколо настана зима. Белотата се трупаше с всеки следващ завой нагоре. Посегнах към раницата, за да върна шала около врата си. А Дóбър седеше високо изпънат до прозореца и наблюдаваше с педантичен интерес всяко движение на снежинките в този чисто нов свят. Когато спрях колата преди отбивката за Копитото, той вече жадно кряскаше да бъде пуснат в снега.


Обезумял от радост, Дóбър направи няколко бесни обиколки в снега, после заби муцуна в една преспа и за кратко се заслуша. Сякаш очакваше някой позаспал дух да се отвие от снега и да започнат игра. Но в гората нямаше никой освен нас. Бяхме сами в цялото заледено кралство. Рано в неделя. Когато и дърветата още сънуваха. Примъкнала всичките храни и такъми, хвърлих одеялото върху снега, отворих термоса с кафе, налях си и се заслушах също. В очакване да се помиря с тишината и да започнем да се харесваме...


Дендрариума на Витоша е много оживено място в топлите месеци. Има обособени места с беседки, пейки и масички и едно весело езеро. Днес езерото беше притихнало, вледенено, и изобщо не подозираше какво го очаква. След минутите съзерцание моят дивак с няколко скока се озова върху леда. Разбира се, задържа се върху него само за миг. Миг, в който ледът се разчупи и Дóбър пльосна във водата. Хвърлих фотоапарата в снега и хукнах да го спасявам, виждайки само чифт учудени очи и настръхнали от студ мустаци. Лапичките обаче действаха бързо и удавникът издрапа сам до брега. Застина край езерото и се взря в разчупените ледове. Това беше едно от първите му приключения, а колко още ще има...



Запалих примуса, за да сгрея вино и седнах да почета. В „География на блаженството” един журналист пътува по стъпките на щастието и разказва как то се случва в различни точки на света. Замислих се за това колко път е нужно да изминеш, за да го откриеш - щастието. Понякога пътуваш с години и не знаеш къде се е скрило. Друг път минаваш само няколко километра и го откриваш край заледено езеро, малък примус и мокро куче със смешни мустаци. Всъщност пътуването не е разстояние. То се случва вътре в теб. Може да докоснеш крайната цел само с протягане на ръката, или да не я стигнеш изобщо...


Един по един започнаха да прииждат приятелите ми и тишината се предаде. Неусетно се търкулна надолу в гората. За нула време огласихме и поляната, и езерото, и всички беседки наоколо. От кошниците и раниците наизскачаха салатки, хлебчета, сиренца и сладкиши, а виното вече пареше в чашите ни. Пристигна и Лени – голдън ретрийвър, набор на Дóбър, и се завихри кучешко торнадо. Бясна радост на квадрат. Мокра козина по две. И не един, а цели двама крадци край масата. От заледеното кралство, потънало в забрава, не остана и помен. Деца, бебета, кучета и гладни приятели счупиха леда на тишината.


Обичам събирането на хора. Прииждането на гласове, смехове, протегнати ръце с чаши в ръка. Запознанства. Харесвания. Обичам запълването на тишината, изчезването на самотата и как отваряш вратата на нечий живот и каниш някой друг в него: например „Запознайте се, това е Жоро, мой добър приятел. А това е Деси, неговото момиче.” Между другото отдавна чаках тази среща. Преди години казах на Жоро, че трудно ще си намери момиче, защото е много добър. Не ми повярва, но като негова кака се оказах права :) Той трудно намери своето момиче, но го намери и сега тя беше тук. Естествено, че я харесах веднага. Харесвам хора, които подават здрава десница. Мога да разчитам на тях, да им доверя някоя своя пролет например... В това събиране събрах и тази история. Вярвах в нея и я дочаках. Обичам да посрещам с благодарност края на зимата. Обичам как пролетта става на зима, а зимата – на оживено безвремие.
А приятелите ми доведоха и слънцето. То се показа иззад кълбо от облаци и застла езерото и поляната. Зимата започна да се топи под ботушите ни и скоро заскрежените клонки разкриха първите признаци на прераждането си. Мъжете вдигнаха огън край водата и след малко замириса на месо и подправки, на дом и топлинка. Бях приготвила любимата си рецепта с кюфтенца, пълна със сочни аромати, игрива комбинация между телешко, люти чушлета, вино и... кафе. И се яде много бързо, когато знаеш, че след него има от сладкия салам на мама – още една любима рецепта. Безкрайно различна от всички безцветни сладки салами на света. Този е стъпаловидно удоволствие – отхапваш леко и потъваш в свят от ром и шоколад и още неотворил очи, върху небцето ти като балерина застъпва вкус на ванилия, кокос и масло. За мен е вкус от детството, незабравим. Още един щрих от минала пролет.

 
Същата неделя моята Лулу имаше рожден ден. Цяла седмица подготвяхме изненадата за нея. Тя караше с мъжа си курс по оцеляване на Кумата (невероятно изживяване между другото, препоръчвам ви го!) и бяхме решили да я пресрещнем на пътя към София с торта, глупави усмивки, греяно вино и украса по дърветата. Тайно се чувахме с мъжа й, който изпращаше информация къде се намират и след колко време ще бъдат при нас. Лулуто има навика да шофира бързичко, затова от рано се строихме на спирката и окачихме глупавите физиономии. Когато джипът им се показа от завоя, запяхме кой както може, а отвътре усмивката й разтопи последните следи на зима в планината. „Вие сте луди, вие сте луди“, викаше Лулуто през смях, докато ни прегръщаше, ама ние това много добре си го знаем :)


Ей такъв ден беше – от всичко по много. Започна с пролет и музика, но после планината ми върна зимата, прегърна ме в тишина, прошепна ми, че мога да бъда щастлива и сама върху одеялото с книга в ръка и куче до хълбока. А после си отиде. За да дойде пролет. За да забравя, че само преди няколко часа съм била сама сред късове от лед и страх от удавяне. За да се радвам като дете на огъня, на аромата от телешко с кафе, на сладкия салам от детството ми. За да ме събере с хората, които могат да изтърпят няколко часа зима и да дочакат заедно с мен пролетта. А пролетта винаги идва. Винаги.

 

Сладкият салам на мама


Необходими продукти:


За тестото:
1 пакет смлени обикновени бисквити
125 г масло
100 г пудра захар
1 с.л. мед
2 с.л. какао
100 мл гореща вода
ром на вкус
портокалови корички на вкус

За крема:
125 г масло
150 г пудра захар
1 ч.ч. кокосова брашно
1 ванилия

Начин на приготвяне:
1.      Омесете тестото и го оставете за половин час в хладилника. След това го разделете на две части и разточете всяка част на четвъртита кора.
2.      Разбийте съставките за крема с миксер и също разделете на две равни части.
3.      Намажете всяка кора с крема, съединете всички части и завийте на салам.
4.      Увийте плътно във фолио и съхранявайте във фризера или в хладилника.
5.      Преди сервиране поръсете с какао и кокосово брашно.


Най-ароматните кюфтенца



Необходими продукти:

За кюфтенцата:
1 кг телешка кайма (може да бъде и смес)
1 голяма глава лук на ситно
1 с.л. дижонска горчица
1 ч.л. сух риган
1 ч.л. кимион
1 ч.л. семена от кориандър
2 шепи галета
2 яйца
сол и черен пипер на вкус

За соса:
2 глави червен лук на ситно
2 червени чушки на ситно
2 домата на ситно
лют червен пипер
пушен червен пипер
2 с.л. дижонска горчица
7-8 скилидки счукан чесън
3 дафинови листа
7 с.л. сос Уорчестър
7 с.л. кетчуп
7 с.л. оцет
7 с.л. мед
400 мл кафе
300 мл доматено пюре
200 мл червено вино

магданоз за поръсване

Начин на приготвяне:
1.      Задушете лука за кюфтенцата и го оставете да се охлади.
2.      Смесете всички съставки за кюфтенцата и когато лукът изстине, добавете и него. Оставете в хладилника за половин час.
3.      Когато извадите каймата от хладилника, оформете малки кюфтенца и ги запечете върху хартия за печене в предварително загрята фурна за около 20 минути.
4.      В това време подгответе соса, като задушите лука и чушките, след това им добавете двата вида червен пипер, горчицата и дафиновите листа.
5.      След 10 минути добавете соса Уорчестър, кетчупа, оцета, меда, кафето, доматено пюре и виното. Оставете да кипне и намалете котлона.
6.      След около 20 минути течността ще се редуцира, тогава добавете и чесъна. Оставете още 5 минути на слаба температура.
7.      Смесете кюфтенцата със соса и сервирайте с пресен магданоз и гарнитура по желание. Най-добре чист въздух и любов.




  
Пролетта посрещнаха: Мила и Добър


вторник, 9 февруари 2016 г.

Щом има мечта, има и начин

Ето че вече е февруари, топъл и мек, като че пролетта е стъпила тихичко на прага. От последната публикация в Eat Travel Loove ни дели цяла една зима. Става ми тъжно, като си помисля колко време изтече и как оставихме блога без храна, бeз път и без любов... Но знаете ли какво ме кара да пиша отново? Не е минавала нито седмица, без да имаме нови приятели на страницата ни във Facebook. Тя също беше замлъкнала, а новите харесвания не секваха. Рядко влизам в Instagram, но буквално всеки ден телефонът ми дава сигнал, че Eat Travel Loove има нови последователи и там. Сякаш въпреки че ние зазимихме нашето място, изпод неполиваната, изоставена земя продължават да се подават цветчета – упорити, верни, по-вярващи ни от самите нас...

Благодаря ви, пращате смисъл! Палите закърнялото сърце на мотора и ме карате да си спомням защо мечтите не се изоставят. Изоставени, те винаги ще напомнят за себе си. Като рана, като сладко-горчив провал, като болка от слабост, като дефект в изконния смисъл на това, че сме родени... Никога няма да сме цели, щом сме прахосвали по пътя си мечти, сякаш са трохички от сърцето - незначителни частици радост. Може би не за всички те са скъпи, но за мен са всичко. Моите мечти са същността ми, най-силното гориво на духа ми и когато ги губя, аз губя себе си. Идеята за този блог беше родена в момент от един безкрайно красив полет. И беше мечта, мечта, която изглеждаше лесно постижима. Никога повече няма да подценявам мечтите. Щом нещо е толкова важно, то трябва да се пази и закриля с всички средства на сърцето, то трябва да се защитава срещу всички безмилостни течения на времето и обстоятелствата. Защото самите ние не знаем какво може да ни отнеме времето и колко жестоко могат да ни подчинят обстоятелствата.

След като създадохме Eat Travel Loove, нито за миг не съм си представяла, че ще допуснем тук пустота, но го направихме. Този блог беше пълен с живот от първия си ден. Сега чета последния текст, който започва с думите: „След всяко от последните пътувания исках да напиша едно и също: „Това беше най-хубавото ни пътуване досега.“ И този път би било вярно, но и този път няма да го напиша. Може би защото се надявам да бъде вярно и следващия път, и след много пъти – всеки път.” Безкраят обаче се оказа с краен срок. Е, поне нашият безкрай :) Животът стана непоносимо труден и ни направи слаби. Отряза ни крилете и ни пусна в най-равната си сивота да се молим за глътка въздух. А когато въздухът не стига, няма част от съществото ти, която да може да лети след мечти... И така ден след ден това място опустяваше заедно с нас.

Вие обаче не позволихте. Вие бяхте тези, които се опънаха на зимата и поддържаха пулса на нашето цвете, докато липсвахме.


Но стига зима и тъга! Нека ви разкажа за една мечта, която успях да догоня до край. Може да е детинско и смешно, но години наред мечтаех за кафяв лабрадор. И все се разминавах с точно тази мечта. А пък и беше немислимо да взимам голямо куче вкъщи. Живея в малък апартамент със сина си и макар да имам най-фантастичните родители, които нито за ден не са позволили да се чувствам като самотна майка, аз съм самотна майка. В себе си съм такава. В себе си съм недовършена от факта, че трябва да бъда и главата на семейството, и неговата нежна половина. На моменти е шизофренично. И малко тежко. И малко тъжно. Отговорността е двойна, задълженията – също. Но най-вече часовете от денонощието не стигат за нищо, особено когато главата на семейството работи по 10 часа на ден, има немалко хобита, два блога, щури приятели и мания за подреденост. Да гледаме и куче, при това голямо и буйно, си беше истинска лудост.

Докато един ден не го взех. Навръх Архангел Михаил с Лулуто и Нина си направихме приказна разходка в Пловдив и на връщане натоварихме в колата тежащия сто кила шоколадов бебешор. Кръстих го Дóбър. Кафяв лабрадор с най-топлите очи и най-любопитната муцуна. Лапи като малки танкове. Уши като кадифени чаршафи. Моят ангел с дъх на мляко и бонбони.

Не мога да кажа, че беше любов от пръв поглед. Безспорно той беше разкошен. Имаше огромно розово шкембе и навсякъде се тътреше след мен, ломотейки нещо на своя кучешки бебешки. Когато го донесох вкъщи, се хербаризира в едно кьоше и не помръдна оттам няколко часа. Не можех да не се запитам панически: „Какво направи, Мила?! Какво направи?!” После го изкъпах, защото беше съжителствал с доста ароматни твари в един селски двор и бързичко напои цялата атмосфира с благоухание на тор. Дóбър седеше сащисан по средата на банята и ме гледаше уплашено. Подозирам, че аз съм го гледала още по-уплашено, защото след първата си градска баня той избяга от мен и се сгуши в ръцете на сина ми.
          
„Да, бе, ясно, че си следваш мечтите, но какво направи, по дяволите?!? Луда ли си, Мила, или си страшно луда?!” Ей такива мили въпроси ме блъскаха по главата, докато с Дóбрето се гледахме като пришълци от друга планета още ден-два. Толкова траяха притесненията ми и колебанията ми за... Всъщност не помня за какво се колебаех. Дали мечтата си е струвала риска?! Дали ще се справя?!... Не помня, наистина не помня. Дóбър беше моето лично доказателство, че ако има мечта, има и начин.

Днес той е на пет месеца, станал е огромен, див и неуправляем. Къщата ми е наръфана, опикана и разхвърляна. У нас циркът е отворен 24/7. Докато Дóбър не разкъсва учебници или пантофи, се боксира с котката Лула, която от своя страна или се опитва да му извади очите, или му бие наказателни шамари по муцуната. Когато ги разделя в отделни стаи, той лае, тя мяука, а детето пищи, че не може да стигне до компютъра си, без да нагази в нещо топло и уханно. Когато около полунощ и тримата заспят, се захващам да подредя къщата и да поправя щетите, нанесени от Лула и Дóбър по стените и мебелите. И тогава, макар и за мъничко, ги поглеждам, невинно заспали кой върху парното, кой върху компютъра, кой върху главата на другия, вкусвам от сладката тишина у дома и благодаря. За тях, за това, че са толкова шантави, че пълнят деня ми с врява и безумие, с детство и любов. С увереността, че мечтите са за това да се сбъдват, а животът е за това да се живее. 24/7! Пълноценно, споделено, без страхове, без лишения, по законите на вътрешния ни глас.










Та така, де, в един снежен неделен ден изпекох любимия ни чийзкейк, грабнах кафевия лабрадор и забегнахме в гората. Там, където всичко изглежда толкова неподправено и чисто, че мисълта успокоява ритъма си и се потапя в блажено безвремие. И си направихме пикник – Дóбрето и аз. Брезовата горичка се изпълни с аромат на греяно вино, канела, кардамон и портокали. Докато вдишвах тази бяла свобода, Дóбър успя да се изкъпе в реката, да обърне шейната по склона, да замези с няколко шишарки и да ми открадне всичките ябълки. Беше трудно да го снимам край храната, защото малко след като го допуснах до нея, храната вече не беше същата...











Казват, че единственото постоянно нещо е промяната и аз зная, че това е така. Засега обаче не може да има промяна във факта, че това е най-лесният и вкусен чийзкейк, който съм правила. Кръщавам го „Сбъдване“ и ако решите да го опитате, наречете му някое свое желание. А след това излезте и потърсете пътя до него. Може да ви се струва, че път няма, или че този път е твърде тежък и не си струва жертвите. Обещавам ви обаче, че ако превъзмогнете страховете си и веднъж поемете към мечтата, всяка крачка ще бъде все по-сладка, а в края на пътя няма да помните защо някога сте се страхували да тръгнете.

                                                          
                  
                                                        Чийзкейк „Сбъдване“ 


                                                         
Необходими продукти:

300 г маслени бисквити
50 г лешници
100 г меко масло
1 ванилия

700 г крема сирене (аз ползвах хубавото крема сирене на „Добрев“)
1 малко бурканче сладко от портокалови корички (може да замените с всякакъв вид сладко, но е добре да е светло на цвят; разбира се, може вместо сладко да ползвате захар)
3 яйца

плодове по избор (аз ползвах замразени боровинки)

Начин на приготвяне:

1. Изсипете в блендер бисквитите, лешниците, маслото и ванилия и пасирайте, докато получите меко ронливо тесто. Поставете го в тава с незалепващо покритие, като оформите равна основа с леко повдигнати краища от четирите страни.

2. Разбийте яйцата заедно с крема сиренето и сладкото и изсипете сместта върху основата.

3. Печете в предварително загрята фурна на 160 градуса около 30 минути.

4. Когато чийзкейкът поизстине, го украсете с плодове по избор.

5. Наречете му някое свое желание и действайте. Всичко е във вашите ръце.

 


Мечтата сбъднаха: Мила и Дóбър