четвъртък, 30 юли 2015 г.

Колко малко е нужно, за да бъдеш щастлив


Беше най-хубавото ни пътуване дотук. И понеже беше такова, изобщо не се наемам да го разкажа. Невъзможно е да предадеш емоцията, когато тя е била по-силна от думи и препинателни знаци. Ще драсна само няколко реда за това как преминаха тези два дни в Стара планина и ще оставя Краси да ви доразкаже останалото – с още снимки и с неговата способност да вдъхновява всички за пътуване.

„Къде отиваме“, попита 10-годишният Андрея в събота сутринта. „Не знам“, отговорих и продължих трескавата си подготовка. Тава със сладкиш, поднос със солен пай, втори поднос с втори солен пай, дъски, покривки, възглавнички, прибори, чаши, чинии, свещници, вази, куфар, щайга, кошница за пикник, втора кошница за пикник, хладилна чанта, вино, плодове, зеленчуци, сирена, подправки и какво ли още не. Дрехите, чувалите, палатките и темподобните бяха приготвени от предната вечер. „Ама как така не знаеш?! Къде отиваме?“ Ох, децата с техните упорити въпроси. „Не знам, бе, Андрейка. А и да ти кажа, какво ще промени това?“. „Ами ще знам. Къде отиваме?“.

След като натоварихме всичко в колата, имах чувството, че е останало място само за по един крак на човек и евентуално за малкия термос с кафе. За големия – не. Някак по чудо побрахме по два крака и потеглихме. „Краси, къде отиваме?“

Обяснихме му, че най-хубавото в пътуването е самото пътуване, а не достигането на крайната точка. И че ще го разбере, ако спре да се тревожи къде отиваме и забележи колко красота ще срещнем, докато стигнем там, за където сме тръгнали. Но малкият човек е упорит и успя да измъкне що-годе конкретен отговор: „Отиваме да видим колко са пораснали житата.“


Поехме по подбалканския път. Първите житни поля бяха вече окосени. С лек страх попитах Краси: „Ще намерим ли жита?“ Той се разсмя и ми отговори, че ако не се тревожа толкова и се насладя на пътя, ще намерим всичко, което търсим.

От известно време все си говорим, че искаме да си направим пикник сред житата. Има нещо старомодно и в същото време величествено в житните поля. И много българско за мен. В бедни години българинът винаги е преживявал благодарение на своя комат хляб. Дядо ми, който беше от Пирдоп, ми е разказвал как майка му е раздавала по парче корав хляб на всяко от децата си и те седели под капчука на опашка с протегнат сухар, за да капне водичка върху хляба, та да става за дъвчене. И никога това не ми е звучало страшно, дори напротив. Дядо казваше, че са живели весело и задружно. „Щом има хляб, гладни няма да умрем“, допълваше го баба ми. И дядо, и баба са живели бедно, но щастливо. Защото малкото им е стигало. Защото са ценели всеки дар – от зрънцето жито, до това да има на кого да подадеш хляб на масата. Вкъщи хлябът беше свещен. Едно от малкото суеверия, които баба спазваше, беше да не изхвърля никога хляб. Останеше ли, го печеше на сухари и правеше вкусна попара с тях.

Днес като че сме загубили тази връзка с хляба. Нещо повече. Страним от него, защото бил вреден, защото бил калоричен, защото трябвало да бъде пълнозърнест или от лимец, пък с квас, пък домашен... Модерните домакини едва ли ще ви поднесат обикновен бял хляб на трапезата. Те ще са направили я фокача, я земели, я нещо без глутен. Нямам нищо против. Но искам детето ми да има онова отношение към обикновения български хляб, с който съм отраснала и аз, и моите родители, и всички преди тях. Да, искам да познава всички видове хляб, но искам да цени и най-обикновения къшей, дори той да е твърд и с глутен, за да умее да се радва и на най-простите, но изконни неща.

С тези мисли в главата влязох в един селски магазин по пътя. Трябваха ни сирене и диня. Без да го бяхме обсъждали, с Краси така си представяхме угощението ни край житата – хляб, сирене и диня. Докато ми мереха сиренето, зад гърба ми се разнесе ухание от детството. Топъл бях хляб с хрупкава коричка. От най-обикновения! Грабнах един и продължихме. Познайте дали остана нещо от хляба, докато стигнем житните поля. Бях правила кьопоолу и падна такова мазане в колата, че от хляба не останаха дори трохички за някоя снимка.


Това лято няколко пъти минаваме по пътя между Сопот и Карлово и все намираме повод да поспрем. Там ни срещна и нашата неожъната житна нива. С постилането на покривката още почувствах това място като наше. Подносите, чашите, пайовете и виното сякаш сами се подредиха. Жегата беше впечатляваща, но тук имаше и нещо друго, по-осезаемо от високите градуси. На пръв поглед Стара планина не е така внушителна като Рила или Пирина. Тя не е импозантна, нито изглежда недосегаема. Но от нея се носи мекотата на особен вид величие. Особено по тези места Стара планина е история, приказка за български герои. Алеко Константинов мечтаел да я прекоси от единия край до другия: „Ако не успея да изпълня големия си план-блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на величествения Балкан, от единия до другия й край – казвал Щастливеца. - И вярвам, че това ще бъде твърде забавно и полезно скитане, тъй като ние познаваме собствената си страна не по-добре от азиатските и африканските пустини, защото живеем в родината си като равнодушни чужденци.“

Дивна Стара планина! Такава е – тиха, кротка, но могъща. В онзи ден ни изпрати вятър с дъх на кристални потоци и на гъсти дъбови гори. И този вятър така запяваше в житата, сякаш тигър мърка в кринолиновата пола на някоя царска особа.



И като нямаше хляб, трябваше да се нахраним с пасти. Не знаех как да нарека тестените пръстени, които бях изпекла. Нарекох ги „пайове“, но могат да бъдат и „хлябове с плънка“. Идеята е, че могат да се приготвят лесно и да бъдат засищащо угощение за всяка веселба. Единият е с готово бутер тесто и се прави буквално за минути. Сложих му плънка за пица, за да съм сигурна, че детето няма да остане гладно. За другия замесих тестото и направих плънката от пиле и сирена, но плънката и за двата пая е въпрос на избор и може да бъде спретната според каквото ви се намира в хладилника. Сладкишът ми беше находка. Във Виена сме яли десерт, който е с ябълки и кварк. Бях си наумила, че искам да направя такъв, но с кайсии и се порових, за да разбера що е то кварк и има ли го у нас. Срещнах различни мнения – някои твърдят, че кваркът е като нашенската извара, други казват, че е еквивалент на английското cottage cheese. В крайна сметка реших да го направя с рикота и не сбърках. Тънката маслена основа държи фина нотка във вкуса, рикотата е свежа и богата, а кайсиите придават характер на цялото – леко кисел, леко нахакан.



Честно казано, дотук ви разказах само миниатюрна част от нашето пътуване. По пътя ни срещнаха дървета със сочни джанки, които заваляха върху главите ни като градушка, натъкнахме се на цял град с калинки, няколко странни кактуса и най-красивата пеперуда на света. Срещнаха ни крилете на няколко номади в небето, които ни накараха да пожелаем да полетим като тях. Ловихме раци с въженце от палатка и карначе за стръв, правихме лимонада, броихме светулки в гората. На тръгване оставих няколко стръка от житото на дъното на кошницата, за да ни напомня винаги колко малко е нужно, за да бъдеш щастлив.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов 
 
 
 
 Солен пай с пиле и сирена



За тестото:
Имайте предвид, че тези мерки за тестото са за по-голямо количество, отколкото ви е нужно за пая. От остатъка направих малки кифлички с мак и сирене.


4 ч.ч. брашно (може да поеме и повече)
25 г прясна мая или 2 ч.л. суха мая
1/3 ч.ч. топла вода
¾ ч.ч. топло мляко
1 с.л. захар
2 яйца
1 ч.л. сол
4 с.л. разтопено масло

За плънката:

2 пакетчета крема сирене
½ глава лук на дребно
1 бр. голямо пилешко филе пеперуда
10-12 парчета шунка или бекон
200 г сирене по избор (аз сложих козе и синьо сирене)
сол и черен пипер на вкус

1 жълтък за намазване

Начин на приготвяне:

1. За да приготвите тестото, сипете брашното, солта и захарта в голяма купа. Разтворете маята в топлата вода и добавете към сухите съставки. Ред е на яйцата, млякото и маслото. Омесете тесто, докато спре да лепне по пръстите ви. Ако е необходимо, добавете още брашно. Оставете го да втаса покрито с кърпа на топло място за около час.

2. Запечете на тиган пилешкото филе и шунката и ги нарежете на много малки парченца. Добавете им останалите съставки от плънката и разбъркайте добре.

3. Когато тестото е удвоило обема си, го разточете върху набрашнен плот. Пак казвам, че това тесто е твърде много за този пай и може да замразите част от него и да го приготвите по друг начин или с друга плънка, включително и сладка.

4. Тестото трябва да е разточено на кръг с височина 1 – 1,5 см. С чаша отрежете кръгче в средата му. Оставете около 4 пръста за основа, а останалото тесто разрежете на равни участъци. Така направих този пай, а другия завих като на показаната картинка – от отрязани от тестото триъгълници. 


5. Разпределете плънката върху цялата основа и затворете пая с разрязаните части от тестото навътре. Намажете с жълтък и печете в предварително загрята фурна на 200ºC около 18-20 минути.

 
Сочен сладкиш с кайсии


Необходими продукти:

За тестото:


180 г брашно
1 щипка сол
55 г захар
105 г разтопено масло

За плънката:

600 г добре узрели едри кайсии на половинки
4 яйца
650 г рикота
200 г захар
кората на 1 лимон
50 г царевично нишесте

Листенца мента за украса

Начин на приготвяне:

1. Смесете в купа брашното, солта и захарта. Добавете маслото и омесете меко тесто. Завийте го в прозрачно фолио и го оставете в хладилника за 30 минути.

2. Разбийте белтъците на сняг, а в отделна купа и жълтъците заедно със захарта. Добавете кората от лимон към жълтъците заедно с царевичното нишесте. Сложете и рикотата и разбъркайте добре. Накрая смесете всичко с белтъците.

3. Загрейте фурната на 180ºC и разстелете тестото на дъното на тавичка с незалепващо покритие. Върху него сложете половината от сместта с рикота, а отгоре подредете половината кайсии с вътрешността нагоре. След това сипете и останалата част от рикотата и другите кайсии. Печете 50-60 минути. При сервиране може да украсите с листенца мента.

  
 








 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.




Светът ухае на леща с джинджифил


Беше екстремен уикенд. Както ние обичаме. В петък след работа поехме към Севлиево, където Краси беше гост на прожекция на „Съдилището“ като част от „София филм фест”. Прибрахме се доста след полунощ и имахме само четири часа сън. Последва половин ден тичане по задачи – стрес и баналности, колкото неистово да ни се прииска да стегнем багажа отново. Не че изобщо прибирам вече сака и такъмите за пикник... Така де, този ден беше прекалено хубав, за да бъде пропилян в обикновености. Имах невъзможно малко време да сготвя и да събера нещата за вечеря и сън под звездите. Обикновено се ровичкам за рецепти от няколко дена преди това, пазарувам протяжно и с кеф, готвя по една-две вéчери след работа, подбирам внимателно цветовете на покривчиците, приборите, чинийките, вазичките, възглавниците, всичко. Как терапевтично ми действа това само! Въобще очакването и подготовката за някой прекрасен момент са любимата ми част от момента. Но както казах, този уикенд беше екстремен. Очакването и подготовката бяха сведени до няколко часа, което не попречи да им се насладя. Пък и нямаше нужда да търся рецепти. Те бяха вече в главата ми.


Наскоро бях приготвила тази леща. Изцяло моя приумица, с което рискувах детето да не я докосне. Но не устоях на кулинарното си вдъхновение и я направих точно такава, каквато исках да бъде. Сотиран лук и джинджифил, кимион, „Петте подправки“ и чесън на финала. Всичко – щедро полято със сусамово масло. Подправките бяха изключително ароматни, но според мен добрият вкус дойде от това, че лещата вря бавно в бульон от агнешки езичета. Странно, но дори детето я хареса. Много.

Моят човек дойде късно вкъщи и не беше гладен. Хапнахме малко диня, но лещата изпускаше толкова нахакано аромата си от печката, че нямаше как да не й обърнем внимание. Сложих няколко лъжици в една купичка и му я поднесох. Първата купичка изчезна за минута и веднага беше допълнена с ново количество леща. Той подаде първата лъжица на мен. Лещата беше вряла. Не я опитах, хапнах я направо и се опарих. Леко свих очи от болка и дори подскочих на стола. А срещу мен – неговите очи – отворени широко от уплаха, ранени от моята болка. Докато кажа, че нищо ми няма, той загреба смела лъжица от лещата и бързо я хапна. За да се опари и той. За да споделим болката. А после – и смеха.

Макар че му се скарах, задето опари себе си, тази малка случка се татуира в сърцето ми. Бяха питали деца какво е любовта, а едното беше отговорило: „Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашката му, преди да му я даде, за да е сигурна, че е хубаво и няма да го опари.“ Не знаех, че е възможно да открия какво е любовта и в купичка леща, но след онази нощ любовта има и такъв вкус.

Повторих лещата за това пътуване. За да й правят компания, запекох в масло и агнешките езичета. Имах печени чушки. Бях ги пекла няколко дена по-рано без ясна цел. Или по-скоро с единствената цел в кухнята ми да замирише на детство и лято. Изпекох и няколко от малките, лютите, сложих им моцарелки, чесън, зехтин, копър, балсамико. Когато бързите неща бяха готови, се отдадох на десерта. Обичам всичко шоколадово, обичам и плодове. Да ги комбинирам обичам двойно. Мисля да опитам този сладкиш и с други плодове. Шоколадовият блат е силен и в същото време фин. Рикотата по средата е мека прелюдия към свежия вкус на плодовете. Отгоре сложих череши и касис, но според мен вариантите са безброй и може да се избират според сезона.

  


Отново натъпкахме колата до горе и поехме към Говедарци, където нашите приятели вече бяха опънали лагера. Мястото е близо до София, самият път до там е живописен, а приближиш ли планината, съвсем различен въздух пропълзява в белите ти дробове. Денят беше ясен и чудат като кристална топка. Сякаш лятото беше застинало между речните камъни и беше оставило планинската хладина да полее целия надземен свят. Късите панталони бързичко се върнаха в багажа, а ръцете се заровиха за якета и пуловери. През това време Лулуто окичваше боровете с лампички, а мъжете носеха дърва от гората. В чашата ни сръчно се озова един джин с тоник, а в краката ни – местното куче с апетит на вълче. И там някъде времето застина заедно с лятото. Спокойствието, което се стелеше над гората... шепотът на поточето... смехът на приятелите... пращенето на огъня... уханието на лещата, която се топлеше върху жарта... отраженията от лампичките на Лулуто, които сякаш стигаха небето и пръскаха със звезди настигащата го тъмнина. Отворих кошницата за пикник и с подобаващо на великолепния момент внимание започнах да подреждам старата дървена маса.


Беше екстремен уикенд. Но не му позволихме да си отиде обикновен. Попътувахме, поспряхме времето, подишахме боровете, погостувахме на горските феи и духове, хапнахме си вряла леща и прибрахме деня под покрива на палатката. На следващата сутрин трябваше да станем в четири. Отпътувахме от поляната край Искъра, а по целия път до София слънцето разтваряше лъч по лъч следващия необикновен ден пред нас.


P.S. Чудно как, но дълго след онази вечеря под звездите светът продължаваше да ухае на леща с джинджифил.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов 
 
 
 
Леща с джинджифил и агнешки езичета



Необходими продукти:

4 бр. агнешки езичета
1 с.л. масло (аз ползвам гхи по рецептата на Лулуто)
2 скилидки чесън на филийки
стръкче розмарин

300 г леща (може с обикновена, може и с червена)
700 мл бульон от агнешки езичета
4 с.л. сусамово масло
1 глава лук на ситно
1 парче настърган джинджифил (около 4-5 см)
1 с.л. червен пипер
½ ч.л. кимион
1 ч.л. „Петте подправки“*
3-4 скилидки чесън на филийки
1 с.л. сок от лимон
сол и черен пипер на вкус


Начин на приготвяне:
  1. Сварете агнешките езичета в тенджера под налягане и ги отделете от бульона.
  2. Сотирайте лука и джинджифила в сусамовото масло, поръсете ги с червения пипер и разбъркайте добре. Добавете лещата, нека леко се запържи, и след това я залейте с топлия бульон. Първоначално нека кипне на силен огън, но след това намалете котлона и я оставете да къкри около 20 минути.
  3. Подправете към края с кимиона, „Петте подправки“, чесъна и сол и пипер на вкус. Залейте с лимонов сок.
  4. Нарежете агнешките езичета на филийки, а в това време загрейте маслото в тиган. Запечете езиците в маслото, като обръщате от всички страни. Към края прибавете чесъна и розмарина и осолете.
  5. Сервирайте езичетата върху лещата. Може да украсите с магданоз и да добавите за финал няколко капки сусамово масло – ароматът му е страхотен!
* Моите „Пет подправки“ си ги донесох от Виена. Сигурно и в България вече се предлагат някъде, но ако не ви се губи време в търсене, може да си ги комбинирате и вкъщи, като предварително ги запечете на сух тиган. Една от обичайните комбинации в тях е на звезден анасон, канела, карамфил, резене и сечуански пипер.


Шоколадов сладкиш с рикота, череши и касис



Необходими продукти:

120 г брашно
120 г кафява захар
2 яйца
2 препълнени с.л. какао
100 г натурален шоколад разтопен
1 с.л. настъргана кора от лимон
½ ч.л. бакпулвер
100 мл растително олио
500 г рикота
200 г пудра захар
1 ванилия
400 г череши без костилките
5 с.л. кафява захар за поръсване
1 кофичка касис

Начин на приготвяне:

  1. Яйцата и захарта се разбиват с миксер, добавя се олиото, разтопения шоколад, какаото,  лимоновата кора и накрая всичко се смесва с брашното и бакпулвера. Сместта се пече в загрята фурна 180º за 25-30 мин.

  2. Рикотата, пудрата захар и ванилията се смесват добре с миксер и се оставят в хладилник, докато блатът изстине.

  3. Обелените череши се поръсват със захар и се пекат около 10 мин в силно загрята фурна.

  4. Когато трите компонента на сладкиша са изстинали, блатът се маже с рикотата и отгоре се подреждат черешите. Най-отгоре се украсява с касиса.


"Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.


Лавандулова приказка


Имахме няколко тежки седмици. Да, да, не сте сбъркали публикацията. Така започва тя, нищо че това начало няма нищо общо с приказните лавандулови поля. Бяха тежки дни във всяко едно отношение. Уморихме се. Животът, който си остава прекрасен, реши да ни покаже и опакото на прекрасното. Не, това не е мрънкане. Съзнавам, че когато си на кръстопът, няма как да е леко. Борихме се с виелици и дяволи и накрая безумно се уморихме. И усетихме, че е време да му стегнем багажа на трудното. Поне за малко. Събрахме сили, напълнихме кошниците и щайгите, натоварихме палатката и потеглихме. Неведнъж съм писала, че пътят е магьосник. С набирането на скоростта по магистралата купища черни страхове и мисли се отчупват от скованото ти тяло и се търкулват назад по пътя. Проблемите никак не обичат да пътуваш. А когато има любов и колата ухае на лавандулови сладки, те се оттеглят още по-възмутени. Около Пловдив бяхме разсъблекли вече цялото градско напрежение и крилцата ни започнаха да се излюпват за нова порция прекрасен живот. Когато видяхме първата поляна с лавандули, вече нищо не можеше да спре хлапашкия им ентусиазъм. За крилцата говоря, ние сме възрастни хора ;)



Наизскачахме от колите – няколко големи и няколко малки деца, и право в лавандулата. Такова усещане съм имала само край морето. Непреодолимото желание веднага да се гмурна във водата, като тичешком се отърва от дрехите, остатъците от проблемите и други ненужни товари. Ей така ми се прииска да заплувам и в лавандулата на мига. Само знойното жужене на един милиард пчели успя да озапти този порив.

Отнякъде се появи най-симпатичният пес, който сме срещали по пътищата напоследък – рунтав като мечок, с бебешки неориентирана походка и гигантски лапи, покрити още с бебешорски пух. Въпреки щедрата любов, с която децата го засипаха моментално, бебешкият индивид бързичко се измъкна изпод ръчичките им, ориентира се светкавично към нас и зарови муцуна в кошницата ни за пикник. И как не – там все още изпускаха топлинка един тиган с телешки кюфтенца.



Този път бях приготвила все нови за мен рецепти, но още вкъщи, докато ароматите им се изсипваха на талази в кухнята ми, бях убедена, че това ще са рецепти, които ще правя много пъти занапред. До този момент не съм срещала нито една рецепта за мароканско ястие, което не бих сготвила. Салатата с рукола, нахут, фурми и печени моркови, лимони и лук оправда доверието ми в тази кухня. Тази салата със сигурност ще присъства в бъдещата ни книга. 


За разлика от първите две публикации този път ще ви изкуша не с една, а с две рецепти, защото точно в момента сме в сезона, в който може да ги приготвите. Лавандуловите сладки не са като никои други сладки. Те са като лавандулата. Житните поля са величествени, маковите са ефирност, слънчогледовите са пълни с надежда, но само лавандуловите са любов. Когато си сред лавандулата, целият останал свят става излишен. Всеки друг аромат изглежда обикновен. Цъфтят кратко и не всеки улучва пътя му да мине през тях, но ако си там и съхраниш внимателно в кесийка няколко стръка, уханието ще бъде с теб през цялата зима.



Е, моите сладки не издържаха до зимата. Може да звучи преувеличено, но вече четири дена не спираме да усещаме аромата им навсякъде. Като мираж. Като влюбеност. Кюфтенцата с черешов сос пък ме изненадаха приятно с това, че макар да звучат префърцунено, всъщност са доста лесни за приготвяне, а комбинацията от вкусове е съвършена.


След пикника в лавандулите поехме към язовир Копринка да търсим място за бивак. Ще оставя тази част от историята да ви разкаже Краси, защото отново той беше виновникът да открием парченце от Рая на земята. Ще ви опиша само частица от моя спомен за онази вечер. Колата, мощно ухаеща на лавандула, се катереше бавно измежду боровете на подредена като в детска рисунка гора, а залезните цветове на водата се отразяваха в дърветата и ги правеха да блещукат като златни стълбове. Катеренето продължи дълго, защото всички подходящи места за бивак бяха вече заети от други хора. Безметежният лагерен живот разнасяше из гората мирис на огън и глъч от детски смехове. И тъкмо когато се притесних, че ще останем без хубаво място за пренощуване, Краси качи колата на последния възможен баир, най-високата точка на този път, и там раждащата се Луна разкри пред нас чудо – тиха поляна на върха с гледка към могъщата Стара планина, а точно под нас - разлистеното спокойствие на язовира. Но нека той ви разкаже. Аз май останах без думи за онази нощ...



Така завършиха няколкото лоши седмици. Сякаш е трябвало да си заслужим лавандуловата приказка. Не се стърпях и пъхнах една ваза с лавандули в палатката и през нощта сънувах нещо хубаво. Не помня какво, но със сигурност не беше по-хубаво от онова, което изживяхме наяве.


Текст: Мила Иванова
Фотографии: Красимир Андонов


 "Яж, пътувай и обичай" е повече от проект. Това е начин на живот и по-скоро начин на летене. Автори на блога сме ние, Мила Иванова - журналист и блогър, и Красимир Андонов -  оператор и фотограф. Създадохме този блог, за да събираме на едно място преживяванията от нашите пътувания и техните вкусове и аромати. Бихме били щастливи, ако вдъхновим и вас да излезете от вкъщи и да откриете крилете си по някой широк път, а дома си - под милионите звезди. До броени месеци очаквайте и едноименната ни книга, а дотогава може да ни станете приятели на нашата страница във Facebook.





Лавандулови сладки


Необходими продукти за 48 бр.:

220 г брашно
120 г меко масло (аз ползвам гхи, но не е задължително)
90 г пудра захар
сокът на един лимон и на един портокал
1 ванилия
щипка сол

1-2 с.л. кристална захар
шепа лавандула

Начин на приготвяне:
  1. Смесете в купа всичко освен сока на портокала, брашното и кристалната захар. Оставете част от лавандулата за украсата върху сладките. Разбъркайте с дървена лъжица до гладка консистенция. Накрая добавете брашното и отново разбъркайте добре.
  1. Завийте тестото в прозрачно фолио и го оставете в хладилника да се стегне около четвърт час. В това време пригответе глазурата, като смесите сока от портокал и кристалната захар.
  1. Разстелете тестото върху набрашнен плот. Ако го направите твърдо тънко, сладките ще ви загорят по краищата (което се случи с първата ми партида, което обаче с нищо не навреди на вкуса им :) ). С желана от вас формичка изрежете сладки и ги поставете в тава, покрита с хартия за печене.
  2. Намажете всяка сладка с глазурата с помощта на четка и посипете отгоре по няколко лавандулови връхчета. Печете на 190 º C в предварително загрята фурна за около 8 минути.



    Кюфтенца в черешов сос


    Необходими продукти:

    За кюфтенцата:

    1 кг телешка или агнешка кайма
    2 смлени скилидки чесън
    2 с.л. нарязан на дребно магданоз
    ½ ч.л. стрит карамфил
    ½ ч.л. канела
    ½ ч.л. кимион
    ½ ч.л. счукан бахар
    ½ ч.л. пушен пипер
    сол и пипер на вкус

    За черешовия сос:

    600 г обезкостени череши
    1 с.л. зехтин
    1 шалот на дребно (може и червен лук)
    2 с.л. мед
    няколко капки бренди (може и без)
    сокът от ½ лимон
    ½ ч.л. канела
    сол на вкус

    Листенца мента или магданоз

    Начин на приготвяне:

    1. Омесете каймата с всички други продукти за кюфтенцата и по възможност оставете в хладилника няколко часа.

    2. За соса сотирайте лука в зехтина и добавете черешите. На среден огън бъркайте няколко минути, за да се смесят плодовете и лука и намалете градусите. Оставете да се готви, докато течността почти се изпари. Накрая добавете меда и разбъркайте хубаво. Овкусете със сол, канела и сока от лимон.

    3. От каймата оформете малки кюфтенца и ги изпечете във фурната върху хартия за печене. Ще ви отнеме около 15 минути. Когато кюфтенцата са готови, прехвърлете ги в соса и разбъркайте. Може да сервирате с листенца мента или магданоз.